Вихърът на Жътваря

„Почти толкова нелепо, колкото и този мозаичен под.“ Образи на воини-гущери, вкопчени в битка, дългоопашати срещу късоопашати, и повечето от загиващите бяха дългоопашати, доколкото можеше да прецени. Тайнствената касапница под краката им продължаваше и в околните помещения, всяко от които, изглежда, бе посветено на героичната смърт на някой поборник — Омърсените К’елл, На’Рук, А’дат и Матрони, казваше Силхас Руин и обгърнат от чародейна светлина, оглеждаше всяка от страничните камери с бегъл и повърхностен, в най-добрия случай, интерес. Тъй или иначе, Удинаас можеше да разгадае достатъчно в многоцветните сцени, за да разпознае кампания на взаимно унищожение, при която на всяка късоопашата победа се отвръщаше с магически огън на някоя Матрона. Победителите никога не печелеха, защото губещите отказваха да загубят. Безумна война.

Серен Педак — водеше на десет крачки напред — изведнъж спря, приведе се и вдигна ръка. Завихрилият се въздух бе наситен с миризмата на глина и дървесна прах. Устието на тунела беше тясно, обрасло със зеленина и почти блокирано от ръбести късове базалт от някогашна сводеста порта. Нататък цареше тъмнина.

Серен Педак им махна да отидат при нея и прошепна:

— Аз ще разузная напред. Забелязахте ли, че в последната отсечка нямаше прилепи? Подът беше чист.

— Има звуци, недоловими за човешкия слух — каза Силхас Руин. — Въздушният поток минава през отдушници и тръби зад стените, произвежда звук, който смущава прилепите, насекомите, гризачите и така нататък. Късоопашатите са били вещи в такива неща.

— Не е магия значи? — попита Серен Педак. — Никакви прегради или проклятия ли няма тук?

— Не.

Удинаас се почеса по бузата. Брадата му беше мръсна и в сплъстените косми пълзяха гадинки.

— Просто вижте дали сме от подходящата страна на проклетото укрепление, Аквитор.

— Исках да съм сигурна, че няма да се спъна в някоя древна преграда като стъпя навън, Длъжнико. Нещо, за което намекват всички тези натрошени канари. Освен ако не искаш сам да изтичаш навън.

— Че защо? — попита Удинаас. — Руин ви даде отговора, Серен Педак. Какво чакате?

— Може би чака да млъкнеш — подхвърли Феар Сенгар. — Предполагам, че всички ще трябва да чакаме вечно в това отношение.

— Тормозенето ти, Феар Сенгар, ми носи единственото удоволствие в живота.

— Тъжно признание, наистина — измърмори Серен Педак, след което пристъпи предпазливо напред, прехвърли се през нападалите камънаци и изчезна в мрака.

Удинаас смъкна торбата си и седна на осеяния с камъни под. Навените сухи листа изхрущяха под него. Облегна гръб на една килнала се плоча и изпружи крака.

Феар отиде напред и се сви до изхода на пещерата.

Кетъл се свря в една малка странична камера, тананикаше си тихо.

Силхас Руин остана прав, загледан в Удинаас.

— Любопитен съм — отрони той след малко. — Какво ти дава смисъл на живота, ледериецо?

— Колко странно. Тъкмо си мислех същото за тебе, Тайст Андий.

— Нима?

— Защо бих те лъгал?

— А защо не би?

— Добре — отстъпи Удинаас. — Има логика.

— Значи няма да ми отговориш на въпроса.

— Първо ти.

— Аз не крия какво ме тласка.

— Отмъщение? Добре, предполагам, че е чудесно като мотивация — поне за известно време, и може би теб всъщност те интересува само това „известно време“. Но нека да бъдем честни, Силхас Руин: като единствен смисъл за съществуване отмъщението е дребнава, жалка кауза.

— Докато ти твърдиш, че съществуваш, за да тормозиш Феар Сенгар.

— О, с това той се оправя и сам. — Удинаас сви рамене. — Проблемът с въпроси като този е, че рядко намираме смисъл на онова, което правим, освен много време, след като сме го направили. И тогава излизаме не с една, а с хиляди причини, извинения, оправдания, чистосърдечни защити. Смисъл ли? Наистина, Силхас Руин, попитай ме нещо интересно.

— Добре. Размислям дали да не предизвикам преследвачите ни — край на това ненужно хитруване. То оскърбява естеството ми, честно казано.

Феар се извърна и изгледа Тайст Андий.

— Ще сриташ гнездо на стършели, Силхас Руин. По-лошо, ако този паднал бог наистина стои зад мощта на Рулад, може да те споходи съдба много по-ужасна от това да си заровен в земята за хилядолетия.

— Феар се превръща в старейшина пред очите ти — каза Удинаас. — Плаши се от сенки. Щом искаш да се заемеш с Рулад, Ханан Мосаг и неговите К’риснан, Силхас Руин, имаш благословията ми. Спипай Блудния за гърлото и разкъсай тази империя на парчета. Превърни всичко на пепел и прах. Изравни със земята целия проклет континент, Тайст Андий — ние просто ще останем тук, в тази пещера. Ела да ни вземеш, когато свършиш.

Феар се озъби на Удинаас.

— Защо ще си прави труда да ни щади?

— Не знам — отвърна бившият роб и повдигна вежда. — От жалост?

— Защо толкова се мразите? — обади се Кетъл. — Аз ви обичам всичките. Даже Уидър.

— Всичко е наред — отвърна Удинаас. — Просто сме измъчени от това, което сме, Кетъл.

Дълго след това никой не каза почти нищо.