Вихърът на Жътваря

Изнурен и изтощен, К’риснан Вентрала вдигна мършавата си, заприличала на корен ръка и изтри потта от челото си. Около него примигваха свещи, отчаян призив към Сестрата Сянка, но кръгът от мрак в малката стая като че ли се стягаше от всички страни, неумолим като прилив.

Събудил се беше преди половин камбана, с разтуптяно сърце и дъх, който излизаше на пресекулки. Гората на север от форта кипеше от ортени, обитаващите скалите люспести същества, уникални за този планински проход — от пристигането си тук беше видял пет-шест от тях, донесени от гривестите котки, които гледаха тукашните ледерии. Котките бяха достатъчно благоразумни, за да не ядат ортените с убийствената им отрова, но нямаха нищо против да си играят с тях, докато не умрат. Ортените избягваха гората и меката земя. Живееха сред скалите. Ала сега гъмжаха из леса и К’риснан осезаемо долавяше нещо у тях, възбуда, която имаше вкус на кръвожадност.

Редно ли беше да седи тук в стаята си, изпаднал в ужас от същества, които можеше да смачка с петата си? Трябваше да овладее тази неуместна и нелепа паника… Вслуша се. Нищо не чу от предните постове на форта. Никакъв сигнал за тревога не прозвуча.

Но проклетите ортени се стелеха на килим в подножието на леса горе на прохода, трупаха се в неизброима чет и страховитият им люспест порой се изливаше надолу, и паниката на Вентрала се усили още повече, заплашваше да изригне от гърлото му във врясъци.

Някакъв вид миграция веднъж на десет години може би? Веднъж на столетие дори? Безформен глад. Само това и нищо повече. Тварите щяха да се трупат по стените, да покипят известно време и да напуснат преди разсъмване. Или щяха да се излеят покрай форта, за да скочат от многобройните издатини и зъбери от двете страни на подстъпа. Някои същества ги теглеше самоубийството — да, това беше…

Изведнъж жаждата за кръв избуя. Главата на К’риснан рязко отскочи назад, все едно го зашлевиха. Прониза го студ. Заломоти нещо несвързано още докато разбуждаше чародейството в себе си. Тялото му потръпна от някаква хаотична сила, която разцъфна като отрова в мускулите и в костите му. Сестра Сянка нямаше нищо общо със забушувалата магия през него, съвсем нищо, но той нямаше време да мисли за такива неща.

А след това — от стената се разнасяха викове — К’риснан Вентрала усети друго присъствие в гората, средоточие на цялата неизвестна кръвожадност, присъствие… и идваше бързо.

Виковете събудиха Атри-Преда Хайенар. Беше тревога — от стената срещу пътеката нагоре. Което беше съвсем нелепо, помисли тя, докато навличаше униформата си. Но пък и цялото това проклето назначение беше нелепо. Преследвай, бяха й казали, но избягвай сблъсъка. А сега един от онези отвратителни К’риснан беше дошъл, с ескорт от двадесет и пет воини меруди. Какво пък, ако тук назряваше някаква истинска беда, щеше да ги остави да се справят с нея.

Техни бяха проклетите бегълци в края на краищата. И можеха да си ги хванат, с благословията на Блудния.

Миг след това падна като покосена от оглушителния удар, който раздра форта.

К’риснан Вентрала изкрещя, плъзна се по пода и се натресе в стената, пометен от огромна смразяваща сила, която го клъвна като врана, разкъсваща подут труп. Собствената му магия се беше отдръпнала с ужас, свила се беше на разтреперано кълбо дълбоко в гърдите му — сондирала беше приближаващата се сила, опитвала се беше да получи някакъв контакт. А след това Вентрала — и цялата закипяла в него мощ — бяха отрязани.

След миг стената на укреплението се взриви.

Атри-Преда Хайенар излезе от главната сграда и залитна. Дворът на укреплението бе истински хаос. Стената между двата бастиона към горната част на прохода беше разбита, ударът беше разхвърлял грамадни камъни и зидария. И освен това зидът гореше — черни съскащи пламъци, които сякаш поглъщаха камъка, кипяха яростно и връхлитаха върху отломките.

Сред руините бяха нападали тела, а в конюшните — задната стена на сградата опасно се беше килнала навътре — цвилеха в ужас коне, сякаш нещо ги изяждаше живи. И над всичко това летяха рояци ортени, кацаха върху падналите войници и там, където се струпваха, кожата изчезваше сдъвкана и малките люспести твари се заравяха алчно в превърналото се на каша месо.

През облаците прах в пролома прекрачи висока фигура, с два извадени меча.

Белокожа, с пурпурни очи.

„Блудния да ме вземе… омръзнало му е да бяга… Бялата врана…“

Откъм войнишките помещения се появиха десетина Тайст Едур. Тежките им копия полетяха през двора към страховития воин.

Той ги отби всичките, едно след друго, и с всеки трясък на прът в остриетата мечовете пееха; накрая сякаш хор от вещаещи смърт гласове изпълни въздуха.

Хайенар се обърна към двайсетина от своите ледерии и кресна:

— Отстъпвай! — И заразмахва ръце като обезумяла. — Бягайте, глупаци проклети!

Те сякаш чакаха точно това — пръснаха се в безреден бяг и побягнаха към долната порта.

Един от Тайст Едур й ревна:

— Какво правите! К’риснан идва! Той ще смаже този комар като…

— Когато го направи — изръмжа тя, докато отстъпваше, — ще се прегрупираме с радост!