Вихърът на Жътваря

— Не ти вярвам, Силхас Руин. Скабандари ти е бил равен по сила в края на краищата. И не мисля, че Сакатия бог те преследва сериозно. Ако зад това безкрайно преследване наистина стои Ханан Мосаг, тогава тези, които търси, сме аз и Удинаас. Не ти. Възможно е дори кралят-маг да не знае нищо за теб — за това кой си ти всъщност, загадъчната Бяла врана.

— Едва ли, Феар Сенгар.

Тайст Едур като че ли се стресна от думите му.

Силхас Руин продължи:

— Тялото на Скабандари Кървавото око беше унищожено. Сега той ще е безсилен срещу мен. Една душа без обиталище е уязвима. Нещо повече, възможно е силата му вече да се… използва.

— От кого? — попита почти шепнешком Феар.

Тайст Андий сви рамене.

— Изглежда, твоето дирене е без цел — каза той с тон, близък до безразличието. — Не можеш да постигнеш онова, което търсиш. Ще ти предложа следното, Феар Сенгар. В деня, в който реша да тръгна срещу Сакатия бог, брат ти ще се окаже свободен, както и всички Тайст Едур. Когато дойде това време, можем да поговорим за възмездяване.

Феар Сенгар се взря в Силхас Руин, след това за миг погледна Серен Педак. Вдиша дълбоко и каза:

— Твоето предложение ме… смирява. Но не мога да си представя какво може да ти дарят Тайст Едур в отговор на такова освобождение.

— Остави това на мен — каза Тайст Андий.

Серен Педак въздъхна, после закрачи към конете.

— Вече почти се съмна. Трябва да яздим поне до обед. После можем да поспим. — Замълча и погледна през рамо към Силхас Руин. — Убеден ли си, че няма да ни преследват?

— Да, Аквитор.

— Е, наистина ли ни очакваха прегради напред?

Тайст Андий не отвърна.

Докато Аквиторът нагласяваше седлото и стремената на един от конете така, че да е удобно за Кетъл, Удинаас гледаше как момиченцето клечи и си играе с един ортен. Животинчето като че ли не гореше от неудържимо желание да се отърве от вниманието й. Мракът се стапяше, мъглите в усилващата се предутринна светлина изсребряваха.

Уидър се появи до него като петно упорито задържала се нощ.

— Тези люспести плъхове, Удинаас, дойдоха от света на К’Чаин Че’Малле. Имаше по-големи, развъждани за храна, но те бяха по-умни — по-умни може би, отколкото трябваше да са. Почнаха да бягат от кошарите си, да изчезват из планините. Разправят, че все още са останали някои…

Удинаас изсумтя подигравателно.

— Разправят? По кръчми ли си висял, Уидър?

— Ужасната цена на фамилиарността — ти вече не ме уважаваш, Длъжник. Най-трагична грешка, защото знанието, което притежавам…

— Е като проклятие за безкрайна досада — прекъсна го Удинаас и бавно стана. — Погледни я. — Той посочи Кетъл. — Кажи ми, вярваш ли в невинността? Ох, всъщност мнението ти не ме интересува. Сериозно. И все пак това дете… е, вече скърбя.

— За какво? — попита Уидър.

— За невинността, призрако. Когато я убием.

Уидър, нещо наистина нехарактерно за него, не каза нищо.

Удинаас се изсмя презрително:

— Да ти имам знанието…

Седемнадесет легенди описваха войната срещу люспестите демони, които племената оул наричаха Кечра. От тях шестнадесет бяха за битки, ужасяващи сблъсъци, оставяли зад себе си труповете на воини, пръснати по равнините и хълмовете на Оул’дан. Не толкова война, колкото главоломно бягство, поне през първите години. Кечра бяха дошли от запад, от земите, които един ден щяха да принадлежат на империята Ледер, но по онова време, преди всички онези безбройни векове, не бяха нещо много повече от зловонни необитаеми пущинаци — блата от торф и гнил лед, с гъмжащи рояци мухи. Разкъсана, разбита орда, Кечра бяха водили битки и преди и в някои версии на легендите се твърдеше, че самите Кечра бягали, бягали от опустошителна война, станала причина за отчаянието им.

Пред лицето на пълното унищожение оулите се бяха научили как да се бият с такива същества. Приливът бил посрещнат, задържан, след това — обърнат.

Или така поне твърдяха сказанията, изпълнени с кънтящ триумф.

Червената маска знаеше как стоят нещата в действителност, макар понякога да му се искаше да не знае. Войната беше свършила, защото преселението на Кечра стигнало до най-източната част на Оул’дан и след това те продължили нататък. Вярно, претърпели жестоки поражения от войнствените предци на оулите, но всъщност проявили почти пълно безразличие към тях — препятствие някакво по пътя им, — а смъртта на толкова много от техния вид била просто поредното изпитание в дългата история на трагичните изпитания, откакто били дошли на този свят.

Кечра. К’Чаин Че’Малле, първородните от Дракони.

Нищо вкусно, нищо подхранващо нямаше в това знание според Червената маска. Като млад воин, светът му бе просто един възел на въжето на народа на Оул, собственото му съзнателно обвързване към дългата заплетена история на кръвни линии. Никога не си беше представял, че съществуват толкова много други въжета, толкова много преплетени нишки. Никога не беше осъзнавал колко огромна е мрежата на съществуванието, нито колко заплетена е станала след Нощта на живота — когато се беше появило всичко живо, родено от измама и предателство и обречено на вечна борба.