Вихърът на Жътваря

А после Червената маска бе започнал да разбира борбата — в стъписаните очи на родара, в боязливия страх на миридите; в неверието на младия воин, издъхващ на камъка и в понесения от вятъра пясък; в разбиращия взор на жената, отдаваща живота си за детето, което е изтласкала измежду краката си. Виждал беше стари същества, хора, и зверове също, как се свиват на кълбо, за да умрат; виждал беше други да се борят за сетния си дъх с цялата воля, която могат да съберат. Ала в сърцето си не можеше да намери никакво основание, никаква награда, чакаща отвъд тази вечна борба.

Дори духовете богове на неговия народ се сражаваха, млатеха се, воюваха с оръжията на вярата, с нетърпимост и със сладките, гибелни води на омразата. Не по-малко объркани и алчни в своята борба от който и да било смъртен.

Ледериите искаха, а искането неизбежно се превръщаше в морално право да притежаваш. Само глупците вярваха, че такива неща са безкръвни, било по намерение или в изпълнение.

Е, по силата на същия аргумент — по силата на неговия нокът и зъб — съществуваше и моралното право да им се опълчиш. А такава битка нямаше да има край, докато едната или другата страна не бъдеше заличена. По-вероятно и двете страни бяха обречени да понесат тази съдба. Тъкмо това последно осъзнаване произтичаше от твърде многото знание.

И все пак той щеше да продължи да се бори.

Тези равнини, през които яздеше сега с тримата си млади спътници, някога бяха принадлежали на оулите. Докато ледериите не бяха разширили възгледа си за личен интерес дотолкова, че да включва грабеж на земя и изтласкване на първоначалните й обитатели. Всички каменни знаци и тотеми по границата бяха премахнати, камъните — струпани на купове; дори каменните кръгове, служили някога за основа при вдигането на юрти, бяха изчезнали. Тревите бяха посърнали, тук-там дори се виждаха дълги правоъгълни участъци разорана пръст, чакащи да ги засеят със зърно, а около тях бяха струпани колци за огради. Но Червената маска знаеше, че тази земя е бедна и че бързо се изтощава, освен в старите речни долини. Ледериите можеше да се справят за едно-две поколения, преди вятърът да отвее горния слой на почвата. Виждал беше резултатите на изток, в пустите земи в далечен Коланс — цяла цивилизация, залитаща на ръба на гладната смърт, докато пустинята се разпространяваше като чума.

Мътната луна се бе издигнала високо сред опръсканото със звезди нощно небе. Вече се приближаваха към огромните стада родара. Нямаше много смисъл да се върви след миридите — те не бяха бързи бегачи на повече от разумно разстояние, — но докато се прокрадваха все по-близо, Червената маска успя да прецени големината на това стадо родара. Двадесет хиляди глави, може би и повече.

Голям лагер за търговия на говеда, осветен от лагерни огньове, властваше на върха на един хълм на север. Две здрави постройки със стени от дънери и покриви от чим се издигаха като стражи над разлатата долина и стадата — бяха на Надзорника на Фактора, знаеше Червената маска — и оформяха центъра за началото на строителството на истинско поселение.

Присвит в тревите в края на дренажния овраг по ръба на долината — тримата млади воини бяха от лявата му страна, — Червената маска огледа ледериите още веднъж, после махна на Масарч и другите двама да се изтеглят назад в дерето.

— Това е лудост — прошепна младокът Тивин. — В този лагер трябва да има поне сто ледерии! А пастирите и кучетата им? Ако вятърът се промени…

— Тихо — каза Червената маска. — Кучетата и пастирите оставете на мен. Колкото до лагера, е, те скоро ще са достатъчно заети. Върнете се при конете, яхнете ги и бъдете готови да подкарате стадото ей там.

Лицето на Масарч беше сгърчено от напрежение, в очите му пламтеше див блясък. Не се беше справил добре в своята смъртна нощ, но поне засега изглеждаше повече или по-малко с разсъдъка си. Червената маска подозираше, че Тивин и Крайсос са прибягнали до тревата блидин, сложена с тях в ковчезите им, че са я дъвкали, за да ги направи безчувствени, та да не се поддават на паника и да стигнат до конвулсии. Което може би беше по-добре. Но Масарч не беше разполагал с блидин. А за хората в откритите земи затварянето натясно бе по-лошо от самата смърт, по-лошо от всичко, което човек може да си въобрази.