Вихърът на Жътваря

И все пак, ценно беше това закоравяване на прехода към пълнолетието, прераждането, започващо с изправянето пред собствените ти демони, които прииждаха пред взора ти в ужасяваща последователност, неуязвими за всякакво отрицание. С раните, нанесени в този преход, един воин започваше да разбира истината за въображението: че то е оръжие, което умът непрекъснато изважда, но което е толкова гибелно опасно за извадилия го, колкото и за неговите врагове. Мъдростта идваше с нарастването на умението с това оръжие — ние водим всяка своя битка с нашите въображения: вътрешните битки, както и битките в света отвън. Това е истината на контрола, а един воин трябва да се научи на контрол, своя, както и на други. Възможно беше и ледерийските войници да преминават през подобни изпитания, за да добият ранг, но Червената маска не беше сигурен за това.

Озърна се назад. Спътниците му бяха изчезнали в тъмното. Навярно вече бяха при конете. И чакаха, вдишваха бързо и плитко, понеже дробовете им внезапно се бяха стегнали. Взираха се в мрака при тих шум, стискаха юздите на конете и оръжията си с плувналите си пот ръце.

Червената маска почти беззвучно повика с устни легналото наблизо товарно псе и то пропълзя до него. Той отпусна за миг ръка на рунтавия му врат и бързо я отдръпна. Рамо до рамо се запромъкваха към стадото родара.

Абасард бавно обикаляше около спящото стадо, за да не се поддаде на дрямката. Двете му любими псета подтичваха по петите му. Роден и отраснал като Длъжник в Дрийн, шестнайсетгодишният момък изобщо не си беше представял свят като този — небесен простор, безкрайна тъма и безбройни звезди нощем, огромен и бездънен денем свят. Дори самата земя се простираше на невъобразими разстояния и понякога той беше готов да се закълне, че светът е закривен на хоризонта, все едно плува като остров сред морето на бездната. И толкова много живот — сред тревите, в небето. През пролетта всички хълмове се изпъстриха с малки цветчета, а в ниското натежаваха сочни ягоди. Целия си живот, докато семейството му не тръгна да придружи Надзорника на Фактора, Абасард беше преживял с баща си и майка си, с братята и сестрите си, с баба си и две лели — всичките натъпкани в една къща, колиба всъщност, на една пълна с боклук уличка, вечно вмирисана на пикня. Менажерията от детинството му бе съставена от плъхове, синеоки мишки, мухи, хлебарки и сиви червеи.

Но тук, в това необикновено място, той беше открил нов живот. Ветрове, които не миришеха на гнило и смет. И имаше простор, толкова много простор. Видял беше със собствените си очи как членовете на семейството му започнаха да възвръщат здравето си — крехката му малка сестричка вече бе жилава и почерняла от слънцето, дори се смееше; кашлицата на баба му буквално беше изчезнала; баща му бе изправил гръб и беше станал сякаш по-висок, не се изгърбваше вече под ниските тавани на коптори и работни бараки. А вчера Абасард го беше чул да се смее — за първи път.

Може би, позволяваше си дръзко да вярва младежът, щом разоряха земята и посееха зърното, щяха да имат шанс с труд да изплатят дълга и свободата си. Изведнъж всичко вече изглеждаше възможно.

Двете му кучета заскачаха пред него и се загубиха в сумрака напред. Не беше необичайно. Обичаха да гонят диви зайци или нисколетящи ризани. Чу кратко шумолене в тревите точно зад ниското възвишение. Абасард стисна здраво тоягата и ускори крачка — ако кучетата бяха сгащили заек, утре щеше да има допълнително месо в яхнията.

Щом изкачи възвишението, спря и огледа в тъмното долу за кучетата. Не се виждаха никакви. Абасард се намръщи, после подсвирна тихо, очакваше всеки момент да затичат към него. Но само мълчание отвърна на призива му. Той бавно се огледа.

Отпред и вдясно от него няколкостотин родара се бяха раздвижили неспокойно.

Нещо не беше наред. Вълци? Конниците на блуроуз, които надзирателят държеше при тях на договор, отдавна бяха избили тукашните. Дори койотите бяха прогонени, да не говорим за мечките.

Абасард се запромъква напред. Устата му изведнъж пресъхна, сърцето му заблъска в гърдите.

Лявата му ръка напипа мека топла козина. Едното от кучетата. Лежеше неподвижно, замряло под опипващата му ръка. Козината на врата му беше мокра и лепкава. Той опипа надолу и пръстите му стигнаха разкъсаното гърло. „Вълк. Или някоя от онези шарени котки?“ Но от тях беше виждал само кожи и те идваха от далечния юг, откъм кралство Болкандо.

Вече наистина уплашен, той продължи напред, и след няколко мига намери второто куче. То беше с прекършен врат. И двете явно бяха убити едновременно, иначе поне едното щеше да излае.

Счупен врат… но никакви други рани, никакви мазни петна или слюнка по козината.