Вихърът на Жътваря

От костенурките, известни като „виник“, женските обитаваха в по-голямата си част най-горните предели на безбройните извори на река Ледер, в езерата и тресавищата под боровите гори в подножията на планините Блуроуз. Планинският отток, заприщен и задържан от бентовете, които строяха плоскоопашатите речни плъхове, се спускаше на скромни стъпки към по-широките сливащи се притоци, които захранваха голямата река. Костенурките виник бяха с дълги изгърбени коруби, а силните им предни крайници свършваха с ноктести лапи с противостоящи палци. В сезона за снасяне на яйца женските — много по-малки от мъжките, които обитаваха дълбоките реки и моретата — започваха да порят из езерцата в търсене на гнездата на водоплаващите птици. Щом намереше някое достатъчно голямо и достъпно, женската виник си го присвояваше и преди да снесе яйцата си, отделяше слуз, която покриваше птичите яйца. Тази слуз притежаваше свойства, забавящи развитието на малките пиленца. А после, щом снесеше своите яйца, костенурката откъсваше цялото гнездо и го оставяше да заплува свободно, понесено от течението. При всеки бент се събираха млади мъжки виники, за да извлекат гнездата през сухия терен, та да могат да продължат пасивната си миграция надолу по река Ледер.

Много гнезда потъваха или се натъкваха на някое фатално препятствие по своя дълъг мъчителен път до морето. Други биваха нападани от възрастните виники, обитаващи дълбините на голямата река. В онези гнезда, които успяваха да стигнат до морето, яйцата се излюпваха, излюпените костенурчета се хранеха с птичите ембриони, след това цопваха в солената вода и започваха да плуват. Едва след като достигнеше младежката си възраст — шейсет или седемдесет години, — новото поколение виники започваше дългогодишното си пътуване обратно нагоре по реката, до далечните мътни езера на северния лес на Блуроуз.

Гнездата се поклащаха във водите на Ледер, докато тя течеше през мерзкия град Ледерас, седалището на императора. Местните рибарски лодки ги отбягваха, тъй като едри мъжки виник понякога проследяваха гнездата малко под повърхността — и ако не се окажеха достатъчно гладни, за да нападнат гнездото, го защитаваха. Малцина рибари биха предизвикали по своя воля същество, което може да тежи колкото речна галера и е способно да разкъса такава галера на парчета с клюна си и силните си ноктести предни крайници.

Пристигането на гнездата възвестяваше началото на лятото, както и облаците комари, кръжащи над реката, спадането на речното ниво и вонята на оголените наноси покрай бреговете.

На възвишението зад Стария дворец, запуснатото пространство, където се издигаха основите на древни кули, и особено една, построена от черен камък и с ограден с ниска стена двор, един прегърбен закачулен мъж се тътреше едва-едва, стъпка след болезнена стъпка. Гръбнакът му беше изкривен, извит от стари опустошения на несдържана сила, ръбът на всеки прешлен се открояваше под изтърканото наметало. Раменете му бяха толкова увиснали, че ръцете му току докосваха земята и мъжът сякаш вървеше почти на четири крака.

И той беше дошъл да търси гнездо. Купчина разорана пръст и повехнали треви, разровена от червей дупка към мъртво вече селение. Търсеше със свръхестествено изострени сетива, движеше се из двора от една гробна могила към друга. Празно… празно… празно.

Странни насекоми се отдръпваха от пътя му. Комари бръмчаха в лудешки рояци над него, ала не кацаха да се нахранят, защото кръвта на търсача бе прогнила от хаос. Гаснещата светлина на деня опипваше окаяната му сянка, сякаш търсеше смисъл в това тъй злокобно петно на запустелия двор.

Празно…

Но ето тази могила не беше празна. Той си позволи миг ликуване. Подозренията му се потвърдиха, най-сетне. Мястото, което бе мъртво… не беше съвсем мъртво. О, Азатът не беше нищо повече от безжизнен камък, цялата му сила и цялата му воля се бяха изцедили. Но все пак някаква магия се бе задържала тук, под тази голяма могила, обкръжена от разкривени дървета. Куралд със сигурност. Вероятно Галайн — вонята на Тайст Андий беше почти осезаема. Обвързващи ритуали, дебело заплетено кълбо, да държи нещо… някой… долу.

„Започна да се разплита! Някой е бил тук — преди мен! Неотдавна.“ Магия, целяща да освободи това пленено същество. „Отче на Сянка, трябва да помисля!“

Ханан Мосаг спря до могилата, умът му работеше трескаво.

Отвъд запустелите дворове с руините реката продължаваше да тече към далечното море. Понесените от течението й гнезда на виник се въртяха лениво, пълни с млечнозелени яйца, все още топли от дневната горещина, със затворени вътре телца, които помръдваха, жадни за раждането на светлината.