Вихърът на Жътваря

— Предизвикателството е да спреш движението на насекомото. То явно ще продължи да се движи в кръг, докато не умре от глад — което впрочем е моментът на провал с главоблъсканицата… приблизително след четири месеца. Докато се върти, съществото няма да яде. Колкото до вода, малка бучка накиснат мъх ще е достатъчна. Както можете да видите, плочките отвътре могат да се пренареждат и се предполага, че щом бъде открита правилната последователност, насекомото ще спре. И вие ще сте победили главоблъсканицата. Ограниченията са следните: никакъв предмет не може да се поставя в кутията; нито можете физически да докосвате или влизате в контакт с насекомото.

Карос Инвиктад изпръхтя.

— Изглеждат съвсем ясни. Какъв е рекордът за решението?

— Няма. Вие сте първият и единствен играч, явно.

— Нима? Любопитно. Танал, трима затворници умряха в килиите си снощи — някаква зараза е плъзнала долу. Нареди да изгорят труповете на терена за посрещания западно от града. Най-старателно. И нареди останалите да се измият с дезинфектант:

— Веднага, Инвигилаторе.

Развалините се оказаха много по-обширни, отколкото си представяхме. Всъщност повечето историци на ранния период на колонията са обръщали малко или никакво внимание на докладите на Кралския инженер, в частност на Кеден Кан, който е служил от основаването до шестото десетилетие. По време на подготовката на строителния план на поселението е било проведено задълбочено проучване. Трите запазени джагски кули зад стария дворец всъщност са представлявали част от много по-голям комплекс, което, разбира се, е в противоречие с всичко, което се знае за джагската цивилизация. По тази причина може би ще е безопасно да се предположи, че джагският комплекс на брега на река Ледер представлява археологически обект от периода преди разпръсването. Тоест преди културата да се разпадне в своята внезапна стихийна диаспора. Алтернативна интерпретация би било това, че четирите главни кули, четирите сводести подземия и онова, което Кан нарича „Свързаният ров“, са принадлежали на една-единствена, необикновено лоялна фамилия.

И в двата случая това, което искам да изтъкна, е следното: извън джагския — или по-точно джагътския — комплекс има други руини. Разбира се, не е нужно да изтъкваме най-очевидното и все още съществуващо съоръжение „Азат“ — тази лекция ще трябва да почака за друг ден. По-скоро в район, покриващ почти цялото пространство на съвременен Ледерас, може да се намерят основи на стени, площади и улици, оформени кладенци, дренажни канали и дори някаква форма на гробища или морга и — сега слушайте внимателно — всичко това не е по човешки модел. Нито по джагътски, нито дори на Тартенал.

Прочие, какви са детайлите на този неизвестен комплекс? Първо, той беше самоподдържащ се, с крепостни стени, изцяло покрит с многослоен покрив — дори площадите, уличките и улиците. Като крепост е буквално непревзимаем. Под майсторски павираните подове и улици съществува втори, дори още по-защитим град, чиито коридори и тунели днес може да се видят като интегрална част от нашата канализационна система.

Накратко, Ледерас, колонията на Първата империя, е бил основан върху развалините на по-ранен град, чиято планировка като че ли не е съобразена с присъствието на джагътските кули и на Азата, което подсказва, че предхожда и двете.

Дори първият инженер, Кеден Кан, не е бил в състояние или не е пожелал да се опита да идентифицира тези ранни строители. Не са открити буквално никакви артефакти — никакви парчета керамика, никакви скулптури, никакви останки от металообработване. Един последен интересен детайл. Изглежда, че през последните стадии на окупация обитателите са въвели панически промени в своя град. Анализът на Кан на тези усилия го е довел до извода, че се е случила катастрофална промяна в климата, защото усилията показват отчаян опит да се добави изолация.

Предполага се, че този опит се е провалил…

Вътрешният й монолог секна внезапно, щом чу тихото шумолене на нечии стъпки. Вдигането на главата й струваше огромно усилие, но Джанат Ейнар се справи малко преди тежката врата на килията да се отвори със скърцане. Един фенер хвърли светлина — мижава и слаба, но все пак — заслепяваща за нея.

Танал Ятванар се появи на прага — тя знаеше, че ще е той — и каза:

— Като гледам, още не си съвсем луда.

Тя се усмихна с напуканите си подути устни и изхриптя в отговор:

— Чета лекции. На средата на срока съм. Ранна история. Луда? О, несъмнено.

— Дълго не съм идвал. А ти страдаш. Колко немарливо от моя страна.

— Немарливото е, че ме държиш жива, жалка дребна отрепко.

— Е, това си го заслужих. На, пий.

— А ако откажа?

— Тогава, с неизбежната ти смърт, си победена. От мен. Сигурна ли си, че искаш това, учена главо?

— Подтикваш ме към упорита съпротива. Разбирам. В края на краищата на садиста жертвата му е нужна жива. Колкото по-дълго е възможно.

— Обезводняването е най-неприятният начин да се умре, Джанат Ейнар.

Той вдигна меха до устните й. Тя отпи.