Вихърът на Жътваря

— Защото имам информация, която ще ти се стори… доста подходяща за характера ти. И искам компенсация.

— Ако ти откажа, това твое пътуване ще се окаже напразно.

— Ще е напразно само ако опиташ нещо неприятно, Менандори.

Нечовешките й очи го изгледаха твърдо.

Той изчака.

— Небето се държи — каза тя.

— А, разбирам. Започна се значи?

— Не, но скоро.

— Е, ти не си от тези, които действат без дълга подготовка, тъй че не съм чак толкова изненадан. На чия страна ще разберем, че си накрая, Менандори?

— На моята си, разбира се.

— Ще имаш съпротива.

Едната й тънка вежда се повдигна.

Блудния се огледа.

— Приятно място. В кой лабиринт сме?

— Няма да ми повярваш, ако ти кажа.

— Аха. — Той кимна. — В онзи. Много добре. Сестрите ти заговорничат.

— Не срещу мен, Блудни.

— Не пряко, или по-скоро — не непосредствено. Бъди сигурна, че махането на главата ти от раменете е крайната цел.

— Освобождават я значи?

— Предстои. Неизбежно.

— И ти няма да направиш нищо? А другите в онзи ужасен град?

„Други?“

— Маел си е… Маел. Кой друг се крие в Ледерас освен двете ти сестри?

— Сестри — изсумтя тя, усмихна се презрително и се обърна. Отиде до края на моравата, наведе се и откъсна цвете. Извърна се с лице към него, вдигна цветето и вдиша дълбоко аромата му.

От откъснатото стръкче закапа гъста черна кръв.

„Чувал съм да казват, че красотата е най-тънката кожа.“

Тя изведнъж се усмихна.

— Ами, никой. Погрешно се изразих.

— Подтикваш ме към трескаво и несъмнено поглъщащо времето проучване, за да докажа безхитростността ти, Менандори. Каква причина би могла да имаш, за да ме отпратиш по такава диря?

Тя сви рамене.

— Заслужи си го, след като се натрапваш в убежището ми, Блудни. Приключихме ли тук?

— Твоето цвете се обезкърви — каза той, отстъпи назад и отново се озова в пустия наводнен коридор, в петото крило на Вечния домицил.

„Другите. Кучката!“

Веднага щом Блудния изчезна от поляната, Менандори захвърли цветето, а от леса се появиха две фигури, едната от лявата й страна, другата — отдясно.

Менандори изви гръб и прокара пръсти през гъстата си червена коса.

Двете фигури спряха и я загледаха.

Знаеше, че ще спрат.

— Чухте ли? — попита тя, без да я интересува кой от двамата ще отговори.

И двамата мълчаха. Менандори се отказа от позата си, изгледа навъсено мършавия, загърнат в сенки бог вляво и каза:

— Този бастун е просто нелепа превземка, знаеш ли.

— Не се занимавай с нелепите ми превземки. Кръв да капе от цвете, в името на Гуглата… опаа… — Богът, известен като Сенкотрон, кривна глава към високата закачулена фигура на другия бог. — Най-покорни извинения, Жътвар.

Гуглата, Господарят на смъртта, вдигна сепнато глава.

— Твоите?

— Извиненията ли? Не, естествено. Просто направих декларативно изказване. Имаше ли свързан с това проблем? Не. Ние, трите жестоки същества, се срещнахме, поговорихме си, почти за нищо не се разбрахме и заключихме, че предишните ни впечатления един за друг са били прекалено… щедри. Все едно, като че ли се съгласихме, повече или по-малко, по единствения въпрос, който ти, Качулати, пожела да поставиш. Нищо чудно, че си изпаднал в такъв екстаз.

Менандори изгледа намръщено Господаря на смъртта, търсеше някакво доказателство за екстаз. Не намери и отново погледна накриво Сенкотрон.

— Знай, че изобщо не съм приела претенцията ти.

— Съкрушен съм. Сестрите ти са тръгнали подир тебе. Ама наистина ужасно семейство имаш. Искаш ли помощ?

— И ти ли? Спомни си как изгоних Блудния.

Сенкотрон сви рамене.

— Древните мислят прекалено бавно. Моето предложение е от друга величина. Помисли внимателно, преди да го отхвърлиш.

— И какво искаш в замяна?

— Използване на портал.

— Кой портал?

Сенкотрон се изкиска зловещо, после каза съвсем сериозно:

— Старвалд Демелайн.

— С каква цел?

— За да ти осигуря помощ, разбира се.

— И ти искаш сестрите ми да бъдат отстранени — може би повече, отколкото аз. Гърчиш се на тъпия си трон, нали?

— Изгодно съвпадение на желания, Менандори. Питай Гуглата за такива неща, особено сега.

— Ако ти дам достъп до Старвалд Демелайн, ще го използваш повече от веднъж, нали?

— Не и аз.

— Заклеваш ли се?

— Защо не?

— Глупаво — изхриптя Гуглата.

— Ще държа на тази клетва, Сенкотрон — каза Менандори.

— Значи приемаш помощта ми?

— Както и ти моята по този въпрос. Изгодно съвпадение на желания, както каза.

— Права си — отвърна Сенкотрон. — Оттеглям всякакви претенции за „помощ“. Ние си помагаме взаимно, както е редно при въпросното съвпадение. А след като приключим с текущата задача, нямаме никакви други задължения един към друг.

— Това е приемливо.

— Вие двамата — каза Качулатия — сте по-лоши и от адвокати. Едва ли държите да знаете какво правя с душите на адвокатите. — След миг Господаря на смъртта вече го нямаше.

Менандори се намръщи.

— Сенкотрон, какво е „адвокати“?

— Професия, посветена на изопачаването на законите с цел облагодетелстване — отвърна той и бастунът му необяснимо затропа, докато се промушваше назад през дърветата. — Когато бях император, мислех да ги изколя всичките.

— И защо не го направи? — попита тя, докато той се стапяше на петно под дърветата.