Вихърът на Жътваря

— Първа конкубинке. Не вярвам да сте замесена в каквато и да е противодържавна дейност. А и да сте, съмнявам се, че действията ви са насочени срещу император Рулад.

Тя се намръщи.

— Щом не е императорът, тогава кой? И как биха могли да се смятат действията ми за предателски, ако не са насочени срещу Рулад? Мислите, че недоволствам от властта на Тайст Едур? И точно срещу кого заговорнича?

— Ако бях принуден да рискувам с предположение… канцлер Трайбан Гнол.

Тя замълча за миг. После попита:

— Какво искате? И не казахте кой сте.

— Простете. Аз съм Брутен Трана. Бях назначен да надзиравам действията на Патриотистите, макар че най-вероятно императорът вече е забравил тази подробност.

— Не съм изненадана. Все още не сте му докладвали.

Той отвърна с гримаса:

— Права сте. Канцлерът се е погрижил за това.

— Той настоява да докладвате на него, нали? Започвам да разбирам, Брутен Трана.

— Предполагам, че уверенията на Трайбан Гнол, че е предал съответните доклади на Рулад, са лъжливи.

— Единствените доклади, които императорът получава за Патриотистите, са тези от Инвигилатора, след като са прегледани от канцлера.

Той въздъхна.

— Подозирах го. Първа конкубинке, казват, че вашите отношения с императора достигат извън тези на владетел и избрана курва — простете, че използвам тази дума. Рулад е изолиран — от собствените си хора. Ежедневно получава петиции, но всички те са от ледерии и биват грижливо подбирани от Трайбан Гнол и неговия персонал. Това положение се влоши, след като флотите отплаваха, защото с тях заминаха Томад Сенгар и Урут, и много други от рода Хирот, включително братът на Рулад, Бинадас. Всички, които можеха ефективно да се противопоставят на машинациите на канцлера, бяха отпратени. Дори Ханради Халаг… — Думите му заглъхнаха и той се взря в нея, после сви рамене. — Трябва да говоря с императора, Нисал. Насаме.

— Сигурно няма да мога да ви помогна, ако ме арестуват — каза тя.

— Само Рулад лично може да предотврати това — отвърна Брутен Трана. — Все пак мога да ви предложа известна закрила.

— Как?

— Ще ви зачисля двама телохранители. Едури.

— Единственият едур, който наистина е сам тук, е императорът. И може би Ханан Мосаг, макар че той все още има своите К’риснан — но никак не е сигурно, че някогашният крал-маг е верен на Рулад.

Нисал се усмихна тъжно.

— И тъй, оказва се, че в края на краищата Тайст Едур не са по-различни от ледериите. Знаете ли, Рулад би искал да е… другояче.

— Тогава, Първа конкубинке, може би заедно ще успеем да му помогнем.

— Твоите телохранители ще трябва да са много потайни, Брутен. Шпионите на канцлера ме наблюдават непрекъснато.

Едурът се усмихна.

— Нисал, ние сме деца на Сянката…

Някога, много отдавна, тя беше повървяла известно време през селението на Гуглата. На езика на елейнтите лабиринтът, който не беше нито нов, нито древен, бе познат под името Фестал’ритан — Пластовете на мъртвите. Намерила беше доказателство за това, докато обхождаше криволичещия срез на един пролом, чиито груби стени разкриваха неизброими пластове, доказателство за истината на унищожението. Всеки съществувал някога вид бе затворен в утаечните слоеве на Фестал’ритан, но не като в геологически пластове, каквито можеха да се намерят на всеки свят. Не, в царството на Качулатия се съхраняваха искрите на душата и тя бе станала свидетел на техния „живот“, изоставен тук, съкрушен и неподвижен. Самият камък беше жив, по силата на странния оксиморон, заразил езика на смъртта.

В разровените дворове, обкръжаващи безжизнения Азат на Ледерас, много от тези отдавна мъртви същества бяха изпълзели обратно през портала, вредни като паразити. Вярно, не беше съвсем портал, просто… пукнатини и цепнатини, все едно някой ужасен демон беше сякъл от двете страни с нокти колкото двуръчни мечове и бе разкъсвал тъканта между лабиринтите. Битки бе имало тук, проливане на асцендентска кръв, изричане на клетви, които не е могло да се спазят. Все още можеше да подуши смъртта на боговете на Тартенал, можеше почти да чуе яростните викове на неверие, докато някой пада, после друг и друг… докато всички не изчезнат, отнесени във Фестал’ритан. Не ги съжаляваше. Твърде лесно беше да си арогантен, щом пристигнеш в този свят, да си мислиш, че никой не би могъл да се опълчи на развихрянето на древната сила.

Отдавна бе открила гъмжило от истини в неустоимия напредък на времето. Грубото се оглаждаше и с оглаждането силата ставаше още по-гибелна. Всичко, което е било просто, с времето и под достатъчен натиск — и ако случайността се окажеше благоприятна, а не зловредна — добиваше по-голяма сложност. И все пак в един момент се прекрачваше праг и сложността рухваше в развала. Нищо сигурно нямаше тук. Някои форми се издигаха и пропадаха с изумителна бързина, докато други можеха да се съхранят необичайно дълго в привиден застой.