Вихърът на Жътваря

Загледа се след изгърбения магьосник, докато той се тътреше навън. „В края на краищата ти си много повече нейна рожба, отколкото моя, и бих предпочела, поне засега, да е без съюзници.“

„Всичко беше дело на Менандори, тъй или иначе.“

6.

Аргументът бе следният: една цивилизация, окована към ограниченията на прекаления контрол над нейното население, от избора на религия до производството на стоки, ще изсмуче волята и находчивостта на своя народ — за който тези качества престават да предлагат поощрение или награда. На първи план това е съвсем точно. Неприятността идва, когато противниците на такава система наложат крайната й противоположност, при която индивидуализмът става божествен и свят и не е възможна по-висша служба на някой друг идеал (включително общността). В такава система безогледната алчност процъфтява под маската на свобода и на повърхността изплуват най-лошите аспекти на човешката природа, безкомпромисност толкова жестока и безсмислена, колкото и породилата я противоположност.

И тъй, в сблъсъка на тези две крайни системи човек става свидетел на брутална глупост и оплискана с кръв безчувственост. Две войнствени лица, ръмжащи едно на друго през невъобразимо разстояние. И все пак в своята дейност и в своя фанатизъм те са просто огледални отражения.

Това щеше да е забавно, стига да не беше жалко и идиотско…

В защита на състраданието

Денабарис от Ледерас, IV век

Мъртвите пирати бяха по-добри според Шурк Елале. Имаше някаква извратена форма на справедливост в това живите да грабят мъртвите, особено щом ставаше въпрос за грабеж на най-скъпите им притежания. Удоволствието от това да дърпа от ръцете им вещи, които в крайна сметка не струваха нищо, бе единствената причина за престъпната й дейност, повече от достатъчен подтик да поддържа новооткритата си професия. Освен това беше добра в нея.

Трюмът на „Немряща благодарност“ беше пълен с товара от изоставения едурски кораб, ветровете бяха отривисти и постоянни, тласкаха ги здраво на север извън Драконово море и огромният флот по дирите й като че ли не се доближаваше повече.

Едурски и ледерийски кораби, сто, може би и повече. Появили се бяха от югозапад и караха под остър ъгъл към морския път, който отвеждаше до устието на река Ледер. Същият морски път, по който сега пореше корабът на Шурк Елале, както и две търговски гемии, които „Немряща благодарност“ бързо настигаше. А тази последна подробност беше много неприятна, защото тези две гемии на Пайлот бяха узряла плячка, която без грамадата от имперски кораби, пълзящи зад гърба й, щеше да удари.

Като сипеше ругатни, Скорген Кабан докуца до нея на кърмата.

— Боговете да ги поразят дано! — Първият помощник-капитан се надвеси над перилото и се изплю в кипналата пяна зад кила. — Ще ни гонят чак до пристанището на Ледерас.

— Точно така, Хубав. Което значи, че трябва да го направим красиво.

— Да бе!

— Ще се оправим — увери го Шурк Елале. — Щом влезем в пристанището, разпродаваме каквото имаме. Дано да е само преди флотата да е пристигнала, за да направи същото — защото тогава цената ще падне, помни ми думата. После тръгваме обратно. Ще има още кораби на Пайлот, Скорген.

— Не мислиш, че флотата се е натъкнала на онази плаваща развалина, нали? Изпънали са всички платна, все едно ни гонят. Влезем ли в устието, ще ни заклещят, капитане.

— Виж, тук си прав. Ако тази буря наистина ги е разпръснала, малко от тях са могли да се натъкнат на онази развалина, преди да потъне. — Помисли и добави: — Знаеш ли какво. Ще подминем устието. И ако не ни подгонят и продължат нагоре по реката, можем да обърнем и да ги последваме. Но това означава, че ще разтоварят преди нас, което значи, че няма да изкараме много…