Вихърът на Жътваря

— Да, така е. А аз съм представителят на императора в този район. Точка.

Тя кимна.

След няколко мига Тайст Едур въздъхна.

— Сърцето ми се къса, като виждам толкова много избити деца.

— Надзорник, ние сме не по-малко усърдни в избиването на оули.

— Това също ми къса сърцето.

— Такава е войната.

Той изсумтя, после каза:

— Атри-Преда, това, което става из тези равнини, не е просто война. Вашите ледерии са предприели кампания на изкореняване. Ако ние, едурите, бяхме решили да прекрачим този праг, нямаше ли да ни наречете варвари? Вие не държите високата позиция в този конфликт, колкото и да се стараете да оправдаете действията си.

— Надзорник — каза хладно Биват, — изобщо не ме интересуват оправдания, нито високата морална позиция. Твърде дълго съм била войник, за да вярвам, че такива неща имат някакво значение за действията ни. Правим това, което можем да направим. Тук са били избити граждани на Ледер. Моя отговорност е да отвърна на това — и ще го направя.

— И кой ще спечели?

— Ние, разбира се.

— Не, Атри-Преда. Вие ще загубите. Както и оулите. Победителите са хора като Фактора Летур Аникт. Уви, хора като Фактора гледат на вас и на войниците ви не по-различно от начина, по който гледат на враговете си. Вас ще ви използват, а това значи, че много от вас ще умрат. На Летур Аникт му е все едно. На него му трябва да спечелите тази победа, но извън това нуждата му от вас приключва… докато не се намери нов враг. Кажете ми, нима империите съществуват само за да поглъщат? Никаква стойност ли няма в мира? В реда, просперитета, стабилността и сигурността? Нима единствените достойни награди са купищата монети в съкровищницата на Летур Аникт? Той ще си ги има — всичко останало е мимолетно и полезно само доколкото служи на него. Атри-Преда, вие в действителност сте по-долу и от Длъжник. Вие сте роб — не греша в това, защото съм Тайст Едур, който притежава роби. Роб, Биват. Така хората от типа на Летур Аникт гледат на вас.

— Кажете ми, Надзорник, как бихте се справили вие без своите роби?

— Зле, несъмнено.

Тя се обърна и тръгна към коня си.

— Връщаме се в Дрийн.

— А тези мъртви граждани на империята? Нима ще оставите телата им на лешоядите?

— До месец дори и костите няма да ги има — каза Биват, метна се на коня си и хвана юздите. — Бръмбарите гризачи ще ги сдъвчат на прах. Освен това няма достатъчно почва, за да се изкопаят прилични гробове.

— Има камъни — отбеляза Брол Хандар.

— Покрити с глифове на оул. Да ги използваме значи да прокълнем мъртъвците.

— Ах, значи враждебността си остава, тъй че дори призраците воюват помежду си. Мрачен свят обитавате, Атри-Преда.

Тя го изгледа отгоре за миг, след което отвърна:

— По-добри ли са сенките, Надзорник? — И след като той не отвърна, го подкани: — Яхвайте си коня, ако обичате.

Лагерът на ганеток, пълен и с оцелелите от клановете севонд и нирита, се простираше из цялата долина. Отвъд, на изток, се издигаха огромни ръждивокафяви облаци — от огромните стада в следващите няколко долини. Въздухът бе прашен и лютив от миризма на огнищата. Малки групи воини се движеха напред-назад като банди разбойници, с извадени оръжия и кънтящи гласове.

По-рано през деня предни конни отряди бяха засекли Червената маска и жалкото му племе, но се бяха задържали на разстояние, по-заинтригувани като че ли от внушителното стадо родара, което се точеше след малката група. Неочаквано богатство за толкова малко оули. Притежаването му оставаше открито за предизвикателство и за Червената маска стана ясно, щом дръпна юздите на едно възвишение с изглед към лагера, че вестта ги е изпреварила, възбудила е безброй воини за дръзко нападение: всички до един ламтяха за родара и горяха от желание да изтръгнат животните от жалката шепа воини на ренфаяр.

Уви, предстоеше му да ги разочарова.

— Масарч — каза той. — Останете тук. Не приемайте предизвикателства.

— Никой не се доближи достатъчно, за да види маската ти — рече младежът. — Никой не подозира към какво се стремиш, бойни главатарю. Щом го разберат, ще се озовем под обсада.

— Страхуваш ли се, Масарч?

— От смъртта ли? Не, вече не.

— Значи вече не си дете. Чакай, не прави нищо. — Червената маска смуши коня си и го подкара в сдържан галоп надолу по склона към лагера. Очи се приковаха в него, задържаха се, надигнаха се викове, гласовете — по-скоро гневни, отколкото изненадани. Докато най-близките воини не забелязаха оръжията му. Изведнъж над лагера на вълни се понесе приглушен ропот, а след него мърморене, същият гняв, който бе чул в началото, но този път — с по-дълбок тембър.

Товарните псета доловиха надигащата се ярост и се запромъкваха по-близо, с оголени зъби и настръхнала козина.

Червената маска дръпна юздите. Ледерийският му кон отметна глава и застъпва на място, пръхтеше срещу грамадните псета.

Някой се приближаваше през насъбралата се тълпа, като носа на невидим кораб, пробиващ си път през високи тръстики. Отпуснат на чуждото седло, Червената маска зачака.