Вихърът на Жътваря

Хадралт, първородният син на Капалах, крачеше с походката на баща си, но без неговото физическо обаяние. Беше нисък и мършав, разправяха, че уж бил много бърз с двата си къси извити меча. Обкръжаваше го дузина от най-преданите му воини, грамадни изгърбени мъже, чиито лица бяха боядисани в подобие на бакърени люспи, явно като ехо на неговата маска. Лицата под боята бяха смръщени от едва сдържана ярост.

Хадралт — ръцете му шареха нервно по фетишите на широкия му колан — вдигна глава и изгледа навъсено Червената маска.

— Ако си онзи, който претендираш да си, мястото ти не е тука. Напусни или кръвта ти ще нахрани сухата земя.

Безстрастният поглед на Червената маска се плъзна над воините с бакърени лица.

— Изричаш ехото, но трепериш от извора. — Очите му отново се спряха на бойния главатар. — Сега съм пред тебе, Хадралт, син на Капалах. Аз съм Червената маска, бойният главатар на клана ренфаяр, и днес ще те убия.

Тъмните очи се разшириха, после Хадралт се изсмя.

— Твоят живот беше проклятие, Червена маско. Не си спечелил правото да ме предизвикаш на двубой. Кажи ми, жалките ти палета ще се бият ли за теб? Амбицията ти ще ги убие всичките, а моите воини ще вземат стадата на ренфаяр. И жените на ренфаяр — но само все още плодните. Децата и старите ще умрат, защото са бреме, което няма да търпим. Ренфаяр ще престанат да съществуват.

— За да спечелят правото си да предизвикат моя род, Хадралт, твоите воини първо ще трябва да надвият моите поборници.

— А къде се крият те, Червена маско? Освен ако нямаш предвид това псе с белезите, което те следва.

Смехът при тази шега бе почти оглушителен.

Червената маска погледна кучето. То лежеше на земята вдясно от коня му, срещу всички други псета наоколо, без дори да се изправи. Песът вдигна глава и срещна очите му, сякаш не само разбираше изречените думи, но също така очакваше на драго сърце възможността да се изправи срещу всеки предизвикател. Червената маска усети как нещо в гърдите му потрепна.

— Този звяр разбира от храброст — каза на Хадралт. — Де да можех да имам десет хиляди воини като него. Но единственото, което виждам пред мен, си ти, Хадралт, боен главатар на десет хиляди страхливци.

Въздухът сякаш настръхна от врявата, която изригна. Оръжия засвяткаха на слънчевата светлина, гъстата тълпа запристъпва напред. Море от лица, изкривени от гняв.

Хадралт пребледня. После вдигна ръце и яростните викове заглъхнаха.

— Всеки воин тук — заговори той с разтреперан глас — ще вземе парче от кожата ти, Червена маско. Нищо по-малко не заслужават в отговор на твоите думи. Искаш да вземеш мястото ми? Искаш да ги водиш? Да водиш… тези страхливци? Нищо не си научил в изгнанието си. Нито един воин тук няма да те последва, Червена маско. Нито един.

— Ти нае армия — каза Червената маска с презрение. — Тръгнахте редом с тях срещу ледериите. И тогава, когато битката ви бе предложена и вашите нови съюзници влязоха в бой — да се бият за вас — всички вие побягнахте. Страхливци? Думата е твърде мека. В моите очи, Хадралт, ти и твоите хора не сте оул, изобщо, защото никой истински оулски воин не би направил такова нещо. Видях измяната ти. Истината е тази. Когато стана боен главатар тук, преди слънцето на този ден да докосне хоризонта, всеки присъстващ воин ще трябва да докаже цената си, да спечели правото си да ме следва. И няма да бъда убеден лесно. Медна боя на лицата на страхливци — по-голямо оскърбление не можеше да ми нанесеш.

— Слез — изръмжа Хадралт. — Слез от тази ледерийска кранта. Стъпи на земята, Червена маско, за да срещнеш края си.

Ала вместо това Червената маска извади рог от родара и го вдигна към устните си. Пронизващият звук усмири всички в лагера — освен псетата, които започнаха да вият. Червената маска затъкна рога в колана си.

— Времето повелява — заговори той достатъчно високо, та гласът му да отекне над всички, — стари врагове да намират мир с хода на вековете. Водили сме много войни, но първата е онази, която все още се пази в паметта на оул, тук, на тази земя. — Замълча, щом усети трептенето на земята под себе си — както и всички други вече, — К’Чаин Че’Малле се приближаваха. — Хадралт, син на Капалах, сега ще застанеш сам и двамата с теб ще извадим оръжията си. Приготви се.

На рида, където стояха шепата воини на ренфаяр, се появиха още две фигури, огромни, извисени към небесата. После с плавни подскоци двете същества се понесоха надолу по склона.

Тишината надвисна тежко, чуваше се само тътенът на ноктестите стъпала. Ръцете, стиснали дръжките на оръжията, бавно ги пуснаха.

— Моите поборници — заяви Червената маска. — Те са готови за твоите, Хадралт. За твоите Бакърени маски.

Бойният главатар не отвърна нищо и Червената маска видя в изражението му, че не иска да рискува да изгуби силата на думите си, когато не се подчинят на заповедите му — както щяха да направят всъщност, истина, която вече всички съзнаваха. Съдбата чакаше само този самотен сблъсък на воли.

Хадралт облиза устни.

— Червена маско, след като те убия, какво ще стане с тези Кечра?