Вихърът на Жътваря

— Същата изработка, същата мистерия за предназначението им. Всъщност така и не си направих труда да ги опиша по изглед и местоположение, но е възможно да има някакъв шаблон и от този шаблон целта на съществуването им да може да се разбере. Може би.

— Но кой ги е построил?

— Представа нямам, Венит. Отдавнашни са, подозирам — няколкото други, които съм виждал лично, са предимно под земята и по-нататък към речния бряг. Заровени в наноси.

— В наноси… — Венит продължи да се взира, после очите му бавно се разшириха. Обърна се към стареца. — Бъг, искам да те помоля за една изключително важна услуга. Трябва да продължа по пътя си, далеч от Ледерас. Трябва обаче да пратя съобщение на господаря си. На Раутос Хиванар.

Бъг сви рамене.

— Не виждам трудност да се уреди, Венит.

— Благодаря ти. Съобщението е следното: той трябва да дойде тук, да го види това лично. И — това е най-важното — трябва да донесе колекцията си от артефакти.

— Артефакти?

— Той ще разбере, Бъг.

— Добре — рече старецът. — Мога да прескоча там до ден-два или мога да пратя бегач, ако искаш.

— Най-добре лично, Бъг, ако обичаш. Ако бегачът изопачи съобщението, господарят може и да го пренебрегне.

— Както искаш, Венит. Къде отиваш, ако мога да попитам?

Длъжникът се намръщи.

— В Блуроуз и след това до Дрийн.

— Дълго пътуване те чака, Венит. Дано се окаже скучно и без произшествия.

— Благодаря, Бъг. Как вървят нещата тук?

— Чакаме още материали. Като дойдат, може да го довършим. Господарят измъкна още хора от екипите ми за проекта с укрепването в имението му, но докато не дойдат подпорите, това не ми създава чак такива неудобства. — Погледна Венит. — Имаш ли представа кога ще приключи с всичко онова?

— Строго погледнато, не е точно укрепване, макар че е включено и то. — Замълча и избърса чело. — По-скоро научно изследване. Господарят разширява насипите в реката, после дренира и изпомпва изкопите, та екипите да могат да копаят през наносите.

Бъг се намръщи.

— Защо? Да не се кани да строи дига или кей?

— Не. Изважда… артефакти.

Видя как старецът отново погледна към съоръжението. Воднистите му очи се присвиха.

— Не бих имал нищо против да ги видя.

— Някои от работниците и инженерите ги видяха… но никой не можа да разгадае функцията им. — „И да, те са свързани е това нещо тук. Всъщност едно от тях е съвършено копие на това, само че в много по-малък мащаб.“ — Когато предадеш съобщението, можеш да го помолиш да видиш какво е открил, Бъг. Сигурен съм, че ще приеме наблюденията ти на драго сърце.

— Може би — отвърна разсеяно старецът.

— Е, аз трябва да тръгвам.

— Блудния да не те закача, Венит Сатад.

— И тебе, Бъг.

— Само да посмее той…

Последната фраза си беше не повече от шепот. Странна фраза.

Но пък старците са склонни към подобни ексцентричности.

Атри-Преда Биват слезе от коня и закрачи през отломките. Лешояди и врани прехвърчаха от едно подуто тяло на друго, объркани сякаш от обилния пир. Въпреки усилията на хранещите се с мърша твари за нея бе ясно, че естеството на това клане е необичайно. Огромни мечове, грамадни нокти и зъби бяха избили тези нещастни заселници, войници и търговци на добитък. А онова, което бе избило хората тук, беше нанесло удар и преди — конната част, която бе подгонила Червената маска от северната порта на Дрийн, бе застигната от същата съдба.

До нея крачеше Надзорника Брол Хандар.

— Има демони, способни на това — рече той. — Като онези, които К’риснан призовават по време на война… макар рядко да прибягват до зъби и нокти.

Биват спря до едно загаснало огнище и посочи пръстта до него.

— Вашите демони оставят ли следи като тези?

Едурът погледна и след миг мълчание каза:

— Не. Това тук наподобява гигантска нелетяща птица.

— Гигантска? — Тя го погледна през рамо и тръгна.

Войниците също мълчаливо оглеждаха опустошения лагер. Конният авангард чакаше на възвишението.

Стадата родара и мириди бяха откарани, следите им се виждаха ясно. Откарани на изток. Първо беше тръгнало стадото родара, миридите просто ги бяха последвали. Възможно беше да се догонят миридите, ако ледерийската част препуснеше с все сила. Биват подозираше, че нападателите няма да се задържат, за да се погрижат за по-бавно движещите се животни.

— Е, Атри-Преда — попита Брол Хандар зад нея. — Ще ги гоним ли?

Тя не се обърна.

— Не.

— Факторът ще е ужасно недоволен от решението ви.

— Това засяга ли ви?

— Ни най-малко.

Тя замълча. Надзорникът ставаше все по-уверен в назначението си. По-уверен или по-непредпазлив — в тона на Тайст Едур се долавяше презрение. Разбира се, това, че бе решил да придружи експедицията, бе достатъчно доказателство за укрепващата му независимост. При все това тя почти изпитваше съжаление към него.

— Ако този, Червената маска, може да призовава такива демони — продължи Брол Хандар, — ще е най-добре да се придвижваме с войска, придружени от ледерийски и едурски магове. Следователно подкрепям решението ви.

— Радвам се, че схващате военната логика, Надзорник. В този случай дори желанията на Фактора са без значение за мен. Аз съм първо и преди всичко офицер на империята.