Вихърът на Жътваря

И тъй, тя беше убедена, че разбира повече от мнозина, ала откриваше, че може да направи с това знание много малко. И сега стоеше в обраслия с бурени двор, студените й нечовешки очи се бяха приковали в уродливата фигура, клечаща на ръба на най-голямата разкопана гробна могила. Взорът й достигаше до хаоса вътре в него, виждаше настойчивия му порив да сее разпад през сложната матрица от плът, кръв и кости. Болка се излъчваше от изкривения му гръб.

Доловил беше присъствието й и в него шепнеше страх, магията на Сакатия бог се усилваше. Ала не беше сигурен дали представлява заплаха за него. Междувременно амбицията се надигаше и отдръпваше като пенести вълни около острова на душата му.

Тя реши, че може да се възползва от това.

— Аз съм Ханан Мосаг — каза той, без да се обръща. — Ти… ти си соултейкън. Най-жестоката от Сестрите, прокълната сред едурския пантеон. Сърцето ти е измяна. Поздравявам те, Сукул Анкаду.

Тя пристъпи напред.

— Измяната е на заровената тук долу, Ханан Мосаг, на Сестрата, която някога почитахте. Чудя се доколко това е предопределило съдбата ви. Някакви предателства да мъчат народа ви напоследък? А, видях това потръпване. Е, какво пък, никой от нас не би трябвало да е изненадан.

— Ти работиш за освобождението й.

— Винаги съм действала по-добре с Шелтата Лор, отколкото с Менандори… макар че сега случаят може да не е такъв. Погребаната си има своите… мании.

Тайст Едур изсумтя.

— Нямаме ли ги всички?

— От колко време знаеш, че скъпата ти закрилница е погребана тук?

— Само подозрения всъщност. От години. Мислех — надявах се — да открия каквото е останало тук и от Скабандари Кървавото око.

— Грешен асцендент — каза хладно Сукул Анкаду. — Ако беше разбрал кой кого предаде тогава, щеше да го знаеш.

— Долавям презрение в гласа ти.

— Защо си тук? Толкова нетърпелив да добавиш силата си към ритуалите, които развихрих долу?

— Навярно бихме могли да действаме заедно… за известно време — рече Ханан Мосаг.

— Каква ще е ползата от това?

Тайст Едур се извърна и я погледна.

— Очевидна. В този момент Силхас Руин издирва онзи, когото мислех, че ще намеря тук. Съмнявам се, че Шелтата Лор или ти ще сте доволни, ако успее. Мога да те поведа по дирята му. Мога също да предложа… поддръжка в момента на сблъсъка.

— А в замяна?

— Първо, можем да видим край на твоето избиване и изяждане на граждани в града. Второ, можем да унищожим Силхас Руин.

Тя изсумтя.

— Чувала съм подобна решимост да бъде заявявана и преди, Ханан Мосаг. Сакатия бог наистина ли е подготвен да му се опълчи?

— Със съюзници… да.

Тя премисли предложението му. Предателство щеше да има, но едва ли щеше да се случи, преди да бъде премахнат Руин — играта щеше да се завърти около контрола над Финнеста. Много добре знаеше, че силата на Скабандари Кървавото око няма да е като някога и че онова, което е останало, ще е дълбоко уязвимо.

— Кажи ми, сам ли пътува Силхас Руин?

— Не. Има си шепа последователи, но от тях само един е повод за загриженост. Тайст Едур, най-старият брат Сенгар, бивш командир на воините на Едур.

— Изненадващ съюз.

— Колеблив е по-доброто определение. Той също търси Финнеста и съм убеден, че ще направи всичко, което му е по силите, за да не допусне да попадне в ръцете на Руин.

— Ах, целесъобразността ни тормози всички. — Сукул Анкаду се усмихна. — Добре, Ханан Мосаг. Споразумяхме се. Но кажи на Сакатия бог едно: бягането в момента на атаката, изоставянето на Шелтата Лор и мен срещу Силхас Руин и, да речем, измъкването с Финнеста по време на битката ще се окаже фатална грешка. Докато издъхваме, ще кажем на Силхас Руин всичко, което трябва да знае, и той ще подгони Сакатия бог, и ще бъде неумолим.

— Няма да бъдете изоставени, Сукул Анкаду. Колкото до самия Финнест, държите ли да го вземете за себе си?

Тя се изсмя.

— И да се бием помежду си за него? Не, по-скоро бихме искали да го видим унищожен.

— Разбирам. Тогава бихте ли възразили, ако Сакатия бог се възползва от силата му?

— Такова използване ще причини ли някакво унищожение?

— О, да, Сукул Анкаду.

Тя сви рамене.

— Както желаете. — „Сигурно наистина ме смяташ за глупачка, Ханан Мосаг.“ — Твоят бог тръгва на война — ще му трябва цялата помощ, която може да получи.

Ханан Мосаг също отвърна с усмивка — крива и зла.

— Той не може да върви. Не може дори да пълзи. Войната сама идва при него, Сестро.

И да имаше някакво скрито значение в тази разлика, Сукул Анкаду не можа да я схване. Вдигна очи и се загледа над реката на юг. Кръжащи чайки, странни островчета от пръчки и треви, завъртени от теченията. И, доколкото можеше да долови, под кипящата повърхност — огромни войнствени левиатани, за които островчета бяха като стръв. Каквото се доближеше до тях…

Разсея я тътен на сила от разровената могила и тя отново погледна надолу.

— Тя иде, Ханан Мосаг.

— Да се махам ли? Или тя ще е благосклонна към нашето споразумение?

— Виж, за това не мога да говоря от нейно име, едур. По-добре си върви — тя в края на краищата ще е много гладна. Освен това двете с нея имаме да обсъдим много неща… стари рани между нас, които да изцерим.