Вихърът на Жътваря

— Освен ако товарът им не стигне до пазара — прекъсна я първият помощник. — Може всичко да иде за попълване на имперската хазна, капитане, или да иде за едурите и за никой друг. Блъд и Кагенца, в края на краищата. Винаги можем да намерим някой крайбрежен пристан и да си направим разпродажбата там.

— Ставаш все по-мъдър с всяка част от тялото си, която губиш, Хубав.

— Трябва да има и някаква компенсация, нали? — изсумтя той.

— Прав си. Добре, така ще направим, но забрави крайбрежния пристан — всички са бедни и мръсни толкова на север, там е само пустош и лоши пътища, по които дебнат разбойници. А ако няколко едурски галери тръгнат след нас, винаги можем да отцепим право към онзи заточенически остров отсам протока Фент — заливът е с тясно устие и били опънали верига да държат навън лошковците.

— Пиратите не са ли лошковци?

— Не са, според тях поне. Та сега заточениците държали нещата там.

— Съмнявам се, че ще е толкова лесно — измърмори Скорген. — Само ще им докараме неприятности. Не че едурите не са могли отдавна да ги завладеят. Просто не са им обръщали внимание.

— Може би да, може би не. Въпросът е, че ще ни свърши храната и водата, ако не можем да попълним припасите си някъде. Едурските галери са бързи. Достатъчно бързи, за да не ни изпускат. Така че тъкмо онзи остров ни е надеждата. — Шурк се навъси. — Адски срамна работа. Искаше ми се да се прибера у дома за малко.

— Тогава да се надяваме, че цялата им проклета флота ще тръгне по реката — рече Скорген Хубавия и се почеса около празната дупка на едното си око.

— Да се надяваме и да се молим. Молиш ли се на някои богове, Скорген?

— На морските духове най-вече. На Лика под вълните, на Пазача на мъртвите, на Гълтача на кораби, на Крадеца на ветрове, на Кулата на водата, на Криещите се рифове…

— Добре, стига. Задръж цялата тая гмеж от бедствия за себе си… гледай обаче да ги умилостивиш, както се полага.

— Мислех, че не вярваш във всичко това, капитане.

— Не вярвам. Но никога не вреди да вземеш мерки.

— Един ден имената им ще се вдигнат от водата, капитане — рече Скорген Кабан и направи сложен предпазващ жест с оцелялата си ръка. — И с тях моретата ще се вдигнат нависоко, за да поискат самото небе. И светът ще изчезне под вълните.

— Спри с проклетите си пророчества!

— Не са мои. На фентите са. Виждала ли се някога техни ранни карти? Показват бряг на левги навън от това, което е сега. Всичките им първи селища са под стотици разтези вода.

— Значи вярват, че пророчеството им се сбъдва. Само че ще отнеме десет хиляди години.

Той сви рамене.

— Може би, капитане. Дори едурите твърдят, че ледът далече на север се чупи. Десет хиляди години, дори сто. Тъй или иначе, отдавна ще сме мъртви.

„Говори за себе си, Хубав. Но пък от друга страна, каква мисъл. Да обикалям по морското дъно цяла вечност.“

— Скорген, младият Бурденар веднага да слезе от мачтата и да дойде в каютата ми.

Първият помощник направи кисела физиономия.

— Капитане, изтощаваш го.

— Не съм го чула да се оплаква.

— Естествено. На всички ни се ще да извадим тоя късмет — ще прощаваш, че съм толкова прям, но си е истина. Сериозно говоря обаче. Изтощаваш го, а той е най-младият ни моряк.

— Понеже всички останали ще пукнете от изтощение. Хайде, повикай го да слезе, Хубав.

— Слушам, капитане.

А тя се загледа отново назад към далечните кораби. Дългото търсене, изглежда, беше приключило. Какво ли щяха да донесат в красивия Ледерас освен буретата с кръв? „Герои. Всеки от тях е убеден, че може да направи онова, което не е успял никой друг. Да убие императора. Да го убие така, че да е мъртъв, по-мъртъв от мен, толкова мъртъв, че никога вече да не се съживи.“

Колко лошо, че това никога нямаше да се случи.

Венит Сатад, Длъжникът на Раутос Хиванар, спря с хората си пред последната придобивка към имотите на господаря си. Обновяването на хана течеше с пълна сила, увери се той, докато обикаляше, придружен от собственика на наетата строителна компания, главната сграда, а след това конюшните и други пристройки. Навсякъде се работеше усърдно.

И изведнъж спря.

Вдигнатото около неизвестния древен механизъм скеле беше свалено. Венит зяпна огромното съоръжение от неизвестен метал, зачуден защо сега, изложено на показ, му се струва толкова познато.

Издигаше се огънато, без видима спойка или сглобка на три четвърти нагоре — един път и половина колкото собствения му ръст. Върхът сякаш бе предназначен да се прикрепи към него някакво допълнително приспособление, стига сложните метални извивки да бяха нещо повече от декоративни. Предметът стоеше на платформа от същия странен сивкав метал — и отново нямаше никакво явно разделяне между него и самата платформа.

— Успяхте ли да разберете предназначението му? — попита Венит стария, почти оплешивял мъж, който го развеждаше из хана.

— Ами, имам някои хипотези — призна Бъг.

— Ще ми е интересно да ги чуя.

— Ще намерите други в града — каза Бъг. — Няма две, които да си приличат, но въпреки това са едни и същи, ако ме разбирате.

— Не, не те разбирам, Бъг.