Вихърът на Жътваря

Нещо стегна вътрешностите му. И Танал Ятванар побърза да го прогони. „Никой бог не чака, за да въздаде правосъдие. Никой не отмята неравновесието на делата ни. Никой бог не стои извън собствените си неравновесия — защото и неговите дела са предмет на съдене, като на всеки друг. Кой тогава създава отвъдния живот? Нещо природно наложено? Глупости — в природата няма равновесие. Освен това природата съществува в този свят и само в него — правилата й не означават нищо, щом мостът бъде преминат…“

Усети се, че върви по коридора, ужасната жена и килията й вече бяха далече зад него — нямаше спомен кога всъщност бе излязъл.

„Карос винаги казва, че справедливостта е заблуда. В природата тя не съществува. Възмездието, виждано в природните бедствия, е измислено от прекалено нетърпеливите и прекалено благочестивите, които са убедени, че светът ще свърши, но ще пощади тях и само тях. Но както всички знаем, светът се наследява от омразните, не от праведните.“

„Освен ако едните и другите не са едно и също“ — споходи го мисъл, с гласа на Джанат.

Той изръмжа и забърза нагоре по изтърканите стъпала. Тя беше далече долу. Окована. Затворничка в единична килия. Нямаше спасение за нея.

„Оставих я долу, далече там долу. Далече зад себе си. Не може да избяга.“

Но в ума си чу нейния смях.

И вече не беше толкова сигурен.

Цели две крила от Вечния домицил бяха празни. Дълги запуснати коридори и никога необитавани стаи, складови помещения, административни зали, слугински помещения и кухни. Стражите, които обикаляха тези сектори веднъж на ден, си носеха фенери и оставяха след себе си пълна тъмнина. В усилващата се влага на тези необитавани места прахта се беше превърнала в пръст, пръстта в гнило, а гнилото на свой ред изпускаше миризливи течности, които се изливаха по варосаните стени и се стичаха на вадички по подовете.

Запуснатостта и занемареността скоро щяха да надвият гениалните нововъведения на „Конструкции Бъг“, както бяха надвивали повечето неща, издигани от земята от ръце, а Турудал Бризад, Блудния, смяташе себе си за изключителен в най-пълното си разбиране на такива горчиви истини. Наистина, съществуваха и други Древни, които устояваха във формалното си съществувание, но те всички до един се бореха срещу опустошенията на неизбежния разпад. Докато Блудния това не можеше да го притесни.

През повечето време поне.

Джагътът бе разбрал естеството на безсилието, вдъхновило Блудния за известна доза съчувствие към тези толкова трагични хора. Къде беше Готос сега? Вероятно отдавна мъртъв, предвид всички обстоятелства. Беше написал многотомни самоубийствени бележки — неговата „Лудост“ — която, предполагаше се, имаше някакво заключение, макар че Блудния нито беше виждал, нито чувал за съществуването на такова заключение. Може би, помисли си той с внезапно подозрение, имаше някакво скрито послание в едно самоубийствено свидетелство без край, но ако беше така, то този смисъл бе твърде мътен за ума на когото и да било, освен за Джагът.

Беше проследил краля-маг до мъртвия Азат, задържал се беше там достатъчно дълго, за да схване намеренията на Ханан Мосаг, и сега се беше върнал във Вечния домицил, където можеше в мир да обикаля по тези празни коридори. Да размисля, наред с всичко останало, как отново да влезе в разгара на свадата. Да поведе отново битка срещу опустошенията на разпада.

Помисли си, че чува смеха на Готос. Но това несъмнено бе само въображението му, винаги жадно да се подиграе с толкова грижливо контролираните му импулси.

Озова се в коридор, плувнал в лепкава тинеста вода, и спря.

— Е, добре — промърмори с тиха въздишка. — За да завършиш едно пътуване, трябва първо да го започнеш. Най-добре да действаме, докато волята не си е отишла.

Следващата му стъпка го отведе на една морава с гъсти буйни треви и с изумителни цветя покрай обкръжилите поляната черни дървеса. Пеперуди танцуваха от едно яркоцветно петно на друго. Късчето видимо небе бе като леко обагрен цинобър, а въздухът изглеждаше странно разреден.

Зад него проговори глас:

— Не обичам компания тук.

Блудния се обърна. Бавно кривна глава.

— Рядкост е гледката на жена да вдъхва страх в душата ми.

Тя се намръщи.

— Толкова грозна ли съм, Блудни?

— Напротив, Менандори. По-скоро… страховита.

— Ти нахлу в моето убежище. — Замълча, после попита: — Изненадва ли те, че такава като мен се нуждае от убежище?

— Не знам как да отговоря на това — отвърна той.

— Предпазлив си, Блудни.

— Подозирам, че търсиш повод да ме убиеш.

Тя мина покрай него. Зацапаните дрипави краища на дългия й черен саронг се полюшнаха.

— Бездната бездънна да ме вземе — промълви тя. — Толкова ли съм прозрачна? Кой освен теб би предположил, че ми трябва оправдание за убийство?

— Значи чувството ти за сарказъм е надмогнало самотата ти, Менандори. Винаги са ме обвинявали за това, нали? Моите… произволни действия.

— О, зная, че не са произволни. Само изглеждат така. Трагичният провал ти носи наслада, което ме кара да се чудя какво искаш от мен? Не си подхождаме добре с тебе.

— Какво кроиш напоследък? — попита той.

— Длъжна ли съм да ти кажа?