Вихърът на Жътваря

— Не толкова бързо — каза Танал и го отдръпна. — Така просто ще ти прилошее. Което, както виждам, няма да ти е за първи път.

— Когато виждаш личинки да пълзят в собствените ти изпражнения, Ятванар… Следващия път не го носи тоя проклет светилник.

— Без него ще ослепееш…

— А има ли значение това?

Той отново се наведе и изля в устата й още глътка вода.

След това почна да я мие. Повръщаните стомашни сокове бяха възпалили напуканата й кожа, бяха се отворили цели рани; мъчила се беше да измъкне ръцете си от прангите и китките й бяха подути.

— Много по-зле изглеждаш — каза й, докато клепеше раните с мехлем. — Не можеш да си измъкнеш ръцете, Джанат…

— Паниката не се интересува дали нещо може или не може да се направи, Танал Ятванар. Един ден ще го откриеш. Имало е един жрец преди време, през втория век, който създал култ, основан на предпоставката, че всяка жертва, отметната в тефтера на някого в смъртния му живот, очаква този някой отвъд смъртта. От най-леките рани до най-тежките, всяка жертва, предшествала те в смъртта… чака. Теб. Всеки смъртен води в живота си духовна икономика, трупа кредит и дълг. Кажи ми, Патриотисте, колко си задължен досега? Колко голямо е неравновесието между добрите дела и безкрайните ти актове на злост?

— Шантав, безумен култ — измърмори той и дори се отдръпна. — Нищо чудно, че се е провалил.

— В тази империя — да, изобщо не е чудно. Жреца го изкарали на улицата и го разкъсали жив. Все пак, казват, били останали последователи сред покорените народи — тартеналите, фентите и нереките, жертвите на ледерийската жестокост, впрочем — и преди тези хора буквално да изчезнат от града, имало слухове, че култът се съживява.

Танал Ятванар се изсмя презрително.

— Онези, които се провалят, винаги имат нужда от патерица, от оправдание — превръщат нещастието в добродетел. Карос Инвиктад е идентифицирал тази слабост в един от своите трактати…

Смехът на Джанат бе прекъснат от хриплива кашлица. Щом се съвзе, тя се изхрачи и отвърна:

— Карос Инвиктад. Знаеш ли защо той толкова презира академиците? Самият той е провалил се учен. — Оголи почернелите си зъби. — Трактати ги нарича, така ли? Блудния да ни пази, колко жалко. Карос Инвиктад не можеше един приличен аргумент да оформи, да не говорим за трактат.

— Виж, тук грешиш — каза Танал. — Той дори е обяснил защо се е представил толкова зле като млад учен — о, да, той не би отхвърлил преценката ти за кариерата му като студент. Тласкан е бил от емоции тогава. Неспособен на състоятелни позиции, кипял е от гняв — но гняв към самия себе си, към собствените си провали. След години обаче е разбрал, че трябва да изстърже всякакви чувства от себе си. Само тогава вътрешният му поглед щял да се избистри.

— А, някакво нараняване му е било нужно значи. Какво е било? Измяна някаква, предполагам. Някоя жена? Протеже, патрон? Има ли значение изобщо? Карос Инвиктад вече го разбирам. Защо е това, в което се е превърнал. — Засмя се отново, този път без да кашля, и добави: — Колко сладка ирония. Карос Инвиктад се превърнал в жертва.

— Не бъди…

— Жертва, Ятванар! И не му е харесало, о, не, никак. Наранило го е — светът го е наранил и затова сега наранява той. И все пак все още не е изравнил сметката. Но виждаш ли, той никога няма да я изравни, защото в ума си все още е онази жертва, все още рита. Както сам каза преди малко, жертвата и нейната патерица, добродетелта на нещастието — едното подхранва другото, безкрайно. Нищо чудно, че се ежи със своята правота и с всичките си твърдения за безчувствен интелект…

Той я удари. Силно. Главата й се отметна, потече кръв.

Задъхан, със странно стегнати гърди, Танал изсъска:

— Надсмивай ми се колкото искаш. Готов съм за това. Но не и на Карос Инвиктад. Той е последната истинска надежда на империята. Само Карос Инвиктад ще ни поведе към слава, към нов век, век без едури, без смесена кръв, без провалени народи дори. Само ние, ледериите, империя, която ще се разширява с меч и огън чак до отечеството на Първата империя. Той е прозрял нашето бъдеще! Нашето предопределение!

Тя се взря в него на смътната светлина.

— Разбира се. Но първо трябва да избие всички ледерии, достойни за това име. Карос Инвиктад! Великият учен и неговите главорези…

Той я удари пак, по-силно, след това залитна назад вдигнал ръка — трепереше, с раздрана кожа, парче от зъб бе щръкнало от един пръст. Тя беше изпаднала в несвяст.

„Добре, сама си го изпроси. Не млъкна. Това означава, че го искаше, дълбоко в себе си, искаше да я бия. Чувал съм за това, Карос ми го е казвал — рано или късно започва да им харесва. Харесва им… вниманието.“

„Така. Не трябва да я пренебрегвам. Никога вече. Повече вода, и ще я държа чиста и нахранена.“

„И ще я бия.“

Но тя не беше в безсъзнание, защото заговори — заломоти нещо несвързано. Той не можа да разбере и се доближи.

— … от другата страна… ще те чакам… от другата страна…