Вихърът на Жътваря

Тя вдигна глава с рязко движение, кръв и късчета бял дроб бяха зацапали устата и брадичката й, хлъзгаха се надолу и капеха в разпрания гръден кош на жертвата й — глупак, който, несъмнено погълнат от самозаблудите за господство и тирания, бе решил да я проследи дебнешком по целия път от Горните пазари. Беше се превърнало в нещо съвсем просто. Самотна, изгубила се привидно жена от знатно потекло обикаля из тълпите, без да забелязва потайните погледи и алчните изражения, които я следват. Беше като стръвта, използвана от рибарите, за да примамват безмозъчната риба в реката. Вярно, докато оставаше закачулена, с ръце, покрити с лъскава коприна с цвета на прясно биче сърце, с елегантни ръкавици от телешка кожа, както и с плътно увити гамаши от черен лен, нямаше начин някой да улови цвета на кожата й, нито необичайните й черти. А въпреки кръвта на Тайст Едур, която течеше разредена в жилите й, тя не беше необичайно висока, което съответстваше на привидната й уязвимост, тъй като беше ясно, че едурските окупатори в града са твърде опасни, за да ги напада прост ледерийски изнасилвач.

Беше го отвела в една задна уличка, където заби ръка в гърдите му и му изтръгна сърцето. Но най-много се наслади на белия дроб, пихтиестото месо, богато на кислород и невкиснало още от вонящите сокове на насилствената смърт.

Смъртният свят беше прекрасно място. Беше го забравила.

Но сега храненето й бе прекъснато. Някой бе дошъл в двора на Азата. Някой беше проучил ритуалите й, които разтваряха обвързващите прегради, поставени от Силхас Руин. Тук можеше да възникне неприятност, а тя не беше склонна да търпи намеса в плановете си.

Вероятно Блудния, вечно месещият се кучи син. Или още по-обезпокоителното: онзи Древен бог, Маел. Ужасно претъпкан град, този Ледерас — но тя нямаше намерение дълго да се мотае тук, за да не разкрият присъствието й и схемите й да се объркат.

Изтри устата и брадичката си с ръкав, изправи се над жертвата си и тръгна.

Раутос Хиванар, главата на тръст „Свобода“, клечеше на калния бряг на реката. Работните екипи довършваха дневните разкопки точно зад него, изпомпващите екипи вече миеха, звуците от кухнята зад имението предизвестяваха приближаващата вечеря. Той се стараеше да храни добре копачите си, колкото за да ги накара да работят добре, толкова и за да облекчи удивлението им. Сега вече разкопаваха много под речното ниво, в края на краищата, и ако не бяха непрекъснато работещите помпи, щяха да се трудят затънали до гърдите в кална вода. Бездруго укрепването на стените изискваше постоянно внимание, както бяха склонни да хлътват навътре.

Раутос Хиванар беше потънал в размисъл, очите му незаинтересовано следяха носещите се надолу по реката гнезда на виник. Имаше наистина загадъчни предмети, заровени дълбоко и несвързани наглед помежду си, но той бе започнал да подозира, че всички те са част от едно цяло; че по някакъв все още непонятен начин може да се сглобят в някакъв механизъм. Някаква централна част оставаше неоткрита, беше убеден в това. Може би утре…

Чу стъпки от чехли по дъсчената пътека, към реката — и след миг чу и гласа на Венит Сатад:

— Господарю.

— Венит, отделил си двама от домашната охрана за пътуването. Вземи още двама. И съответно още два товарни коня. Ще пътувате без фургон, както се разбрахме, но няма нужда това да е причина да се лишите от удобства.

— Добре, господарю.

— И запомни, Венит. Летур Аникт във всяко отношение де факто е управител на Дрийн, независимо от официалния статут на едурския губернатор. Уведомиха ме, че ще намериш в Орбин Търсача на истината, агента на Инвигилатора, надежден съюзник. Колкото до Летур Аникт… фактите сочат, че Факторът е загубил… перспектива. Амбицията му, изглежда, е без задръжки, вече не е озаптена от разум или здрав смисъл.

— Ще съм старателен в разследването си, господарю.

Раутос Хиванар се изправи и погледна слугата си в очите.

— Ако се наложи, Венит, отклони се, но предпазливо. Не бих искал да те загубя.

Нещо подобно на изненада пробяга по набръчканото лице на Длъжника.

— Ще съм предпазлив, господарю.

— И последно — каза Раутос през рамо, вече бе тръгнал към имението. — Не ме поставяй в неловко положение.

Погледът на Длъжника проследи господаря за миг, после лицето му отново стана безизразно.

Невидимо зад тях в реката, под едно от гнездата се надигна огромно туловище и над водата с плясък изплува огромна коруба, а под нея — мускулест врат и грамаден зейнал клюн. Погълна цялото гнездо наведнъж.

След малко на повърхността останаха само леки вълнички.

— Знаеш ли, да видиш нещо е едно. Да го разбереш — съвсем друго.

Бъг извърна очи — беше зареял поглед над далечната река; светлината на залязващото слънце превръщаше повърхността във вълнист лист ковано злато — и изгледа намръщено Техол Бедикт.

— Много разсъдливо от твоя страна, господарю.

— Нали? Реших, че нормалното ми око само гледа, а синьото разбира. Схващаш ли?

— Не.

— Добре. Радвам се.

— Нощта обещава да е и тежка, и гореща, господарю. Бих предложил мрежата против комари.

— Съгласен. Би ли ми я подал. Не мога да я стигна.