Вихърът на Жътваря

Метежът избухна в една зловеща утрин, когато през тежките мъгли, измъчвали ни от десет дни, се вгледахме на изток и съзряхме огромни и неизброими над забуления от облаци хоризонт дракони. Невъобразимо големи, главите им се издигаха над слънцето, крилете им мятаха сянка, която можеше да погълне цял Дрийн. Беше твърде стряскащо, твърде плашещо дори за най-калените войници в отряда ни, защото тъмните им очи се взираха в нас, неземен поглед, който изсмукваше кръвта от сърцата ни, самото желязо от нашите мечове и копия.

Вървенето в тези сенки щеше да разтрепери от страх дори герой от Първата империя. Не можехме да се опълчим на такова предизвикателство и макар да изразих своя гняв, своето изумление, изобщо не го направих с онзи смел дух, така изискван от всеки водач на експедиция, и всъщност нямах намерение да изисквам от групата си куража, който липсваше на самия мен. Храбростта е опасно нещо, освен ако човек не успее там, където не би могъл да успее. Затова потиснах обидата си, може би прекалено лесно, но никой не намекна за това и всички изпитаха облекчение, когато вдигнахме лагера, натоварихме мулетата и обърнахме на запад.

Четири дни в Дивите земи

Тридис Аданикт

Изгнаничеството убиваше повечето жертви, когато светът се окажеше суров и оцеляването не можеше да се откупи без монетата на взаимодействието. Никакво по-тежко наказание не беше възможно сред племенните народи, било то оул, д’расилани или керин. Все пак тъкмо самата кланова структура налагаше тази убийствена безкомпромисност, а с нея — и съответното опустошение, когато някой се окажеше прокуден, сам, лишен от всичко, което е придавало смисъл на живота му. Жертвите рухваха вътрешно, изоставили всички умения, които можеха да им послужат, за да устоят. Вехнеха и умираха.

Ледериите с техните огромни градове, с хаотичната гмеж от безброй лица, бяха — извън оковите на дълговете — почти безразлични към изгнанието. Вярно, хора като тях не бяха неуязвими за представата за душевно наказание — и те съществуваха в семейства в края на краищата, универсална човешка характеристика — но раните, нанасяни от прокуждането, за тях бяха поносими. Друго село, друг град — борбата да се започне наново бе нещо, с което човек можеше да се справи, и всъщност за някои започването отново се превръщаше само по себе си в страст. В начин да се освободиш от отговорност.

Червената маска, чийто живот като оул бе текъл по правила, ненакърнявани от поколения, бе започнал да се убеждава, че нравите на ледериите, най-омразните му врагове, все пак бяха омърсили душата му. Изгнанието за него не се беше оказало смъртно наказание. Изгнанието се беше оказало дар, защото с него той откри свободата. Същото онова изкушение, което привличаше толкова много млади воини към империята на Ледер, където анонимността се оказваше както проклятие, така и освобождение.

Прогонен, той се бе скитал надалече, без никаква мисъл някога да се върне. Не беше онова, което бе някога, не беше вече синът на своя баща, а онова, в което се бе превърнал, си оставаше загадка дори за самия него.

Небето беше чисто, новият сезон набираше жар, зайци притичваха от един гъстак за мигновено укритие към друг, докато той яздеше ледерийския си кон по дирята на стадото на североизток. Малко стадо, с няколко петна кръв от раждане, с рояци мухи над тях от двете страни на пътеката, където мъжките родара се струпваха да пазят, докато новороденото успее да се вдигне на крака. Кланът, повел тези животни, сигурно беше малък.