Вихърът на Жътваря

След това Червената маска попита за наемниците, които бяха привлекли, и историята, която чу, се оказа и сложна, и мръсна. С мъка измъкваше подробностите от неохотно разказващите, потънали в срам воини. О, имало беше предостатъчно ледерийски пари, осигурени като част от продажбата на земи, и отначало богатството се беше трупало с намерението да се купи чуждестранна армия — такава, каквато бяха намерили на граничните земи на изток. Но Хадралт бе започнал да ламти за всичкото злато и сребро дотолкова, че беше предал тази армия — отвел ги беше към смъртта им, вместо да им даде парите.

Такава бе отровата на парите.

Откъде бяха дошли тези чужденци?

От морето, както изглеждаше, слезли бяха на северния бряг на пустините от транспортни кораби под флага на Ламатат, далечно полуостровно кралство. Войници жреци и жрици, заклети на вълчи божества.

Какво ги беше довело на този континент?

Пророчество.

Червената маска се сепна при този отговор, който дойде от Натаркас, говорителя на Бакърените лица, същия воин, който бе разкрил убийството на Капалах от Хадралт.

— Пророчество, бойни главатарю — продължи Натаркас. — Последна война. Те дойдоха, за да търсят място, което наричаха Бойното поле на боговете. Себе си наричаха Сивите мечове, Риви на Тогг и Фандърей. Много жени имаше сред тях, една от тях дори командваше. Другият командир беше мъж, едноок, твърдеше, че е губил окото си три пъти… Не, бойни главатарю, той все още е жив. Оцелял от битката. Хадралт го плени и го затвори. Лежи в окови зад кръвната колиба на жените…

И млъкна, ясно видял яростта в очите на Червената маска…

Сега бойният главатар крачеше на изток през лагерното поселище на ганетоките, натам, където в склона бяха врязани изкопите, отвеждащи сметта. Към кръвната колиба, която бе на жените, после зад нея, където окован за кол дремеше мръсният пленник. Долната половина на тялото му бе затънала в изкопа, по който женската кръв и урина се процеждаше през кал, коренища и камъни към големите ями долу.

Червената маска спря над мъжа и той извърна глава и се взря с едното си око в него.

— Разбираш ли ме? — попита бойният главатар.

Кимване.

— Как се казваш?

Единственото око примига и мъжът посегна да почеше подутата тъкан около празната очна кухина. След това изсумтя, изненадано сякаш, с усилие се надигна и седна.

— Анастер е новото ми име. — Странно кривване на устата, което можеше и да е усмивка. После добави: — Но мисля, че по-старото ми име повече ми подхожда, с лека промяна тоест. Аз съм Ток. — Усмивката се разшири. — Ток Неудачника.

— Аз съм Червената маска…

— Знам кой си. Знам дори какво си.

— Как?

— Тук не мога да ти помогна.

Червената маска опита отново.

— Какво скрито знание за мен смяташ, че притежаваш?

Усмивката се стопи и мъжът сведе поглед, сякаш заоглежда мръсния поток урина и кръв около коленете си.

— Нямаше много смисъл тогава. Още по-малко сега. Не си каквото очаквахме, Червена маско. — Закашля, после се изплю, встрани от кръвта на жените.

— Какво очаквахте?

Нова крива усмивка, но този път Ток не вдигна глава, когато отвърна:

— Ами, когато човек търси Първия меч на К’Чаин Че’Малле, нали, предполага, че това ще е… К’Чаин Че’Малле. Не човек. Правилно предположение, не мислиш ли?

— Първият меч? Не съм чувал такава титла.

Ток сви рамене.

— Поборникът на К’елл. Консортът на Матроната. Гуглата да ме вземе — крал. Всички те са едно и също в твоя случай. — Мъжът най-сетне отново погледна нагоре и нещо блесна в единственото му око. — Тъй че не ми казвай, че маската ги е заблудила. Моля те…

Проломът, от който се появи самотният мъж, едва се виждаше. Цепнатината беше по-малко от три човешки боя на ширина и бе загнездена между два стръмни планински склона с дължина половин левга и хиляда крачки дълбока. Пътници само на трийсет разтега от клисурата нямаше дори да разберат, че тя съществува. Разбира се, вероятността неразумни пътници да се появят на по-близо от пет левги буквално не съществуваше. Никакви пътеки не лъкатушеха през планините на Блуроуз толкова далече на север от главните проходи. Нямаше никакви високи пасища или плато, което да приканва към заселване, а и времето често беше свирепо.

Мъжът се изкатери до ръба на клисурата, спря и се огледа. Не видя нищо обезпокоително и се изправи. Беше висок, слаб, с дълга права пусната черна коса, с гладко лице, с гладки черти и очи като пламтящ камък. Бръкна под изтърканата си черна кожена риза и извади тънка верижка, на чиито краища имаше пръстени — единият златен, другият сребърен. Бързо врътване на десния му показалец завъртя пръстените в кръг, те се увиха и верижката се стегна. Мъжът завъртя обратно. И тръгна.