Владетелят на ада

Върху платото Файърстоун сграбчи Вейл и Хардистан и ги дръпна под скалата, но майор Бариър, когото нажеженият вихър бе съборил на колене, остана загледан като вкаменен, докато смъртта го погълна.

Търколиха се на десетина метра по склона и се свиха под някакви надвиснали корени. Командният ровър беше повдигнат и захвърлен в скалата. Тялото на майор Бариър го последва. Изгорен и димящ, трупът му рухна от небето подобно на опушено плашило и се стовари на земята.

Вейл се задъхваше, топлината в гърдите му беше непоносима.

После, все така мигновено, последва вихър от леден въздух. Вейл, Файърстоун и Хардистан се загледаха с невярващи очи в огромното огнено кълбо, което се издигна високо в небето. Непоносима светлина заслепи за миг очите им. Няколко секунди по-късно от небето заваля пепел и гореща пръст.

Експлозията събори Стемплър, той се затъркаля панически в снега по скалата, за да угаси пламъците, които лижеха дрехите и лицето му.

На двадесет мили от тях земята се разтърси и прозорците на контролната кула на летището се раздрънчаха.

Полковник Рембранд се втренчи с невярващи очи в огромното огнено кълбо, издигнало се в небето, превръщайки нощта в ден.

- 0, Господи - изхърка той и захвърли слушалките върху масата. От тях се чу пукане - генерал Джеймс гневно настояваше да знае какво става, по дяволите.

39.

Кървавочервено небе поздрави утрото, протягайки пръсти от тънки облаци. Вейл, Хардистан и Файърстоун се притискаха един в друг под скалата, която бе спасила живота им. Бариър и хората му не бяха извадили толкова късмет. Тялото на майора все още лежеше там, където го бе захвърлила взривната вълна. Един от трите ровъра лежеше смачкан сред дърветата, където го бе запокитила стихията. Хеликоптерът и третият ровър продължаваха да горят.

Помощниците на Бариър не се виждаха никъде.

На зазоряване стана виден хаосът, който представляваше пътят, водещ към долината. Овъглени дървета и останки го бяха задръстили на неколкостотин метра. На мястото, където някога се бе намирало Светилището на Енгстрьом, сега се виждаше само зейнала огромна яма. По високите склонове останките от хеликоптерите бяха единствените следи, останали от бойната част. По-голямата част от снежния пояс бе изчезнала, превръщайки се в пара. По някакво чудо бяха оцелели осем ранени рейнджъра, които бяха чакали да бъдат евакуирани.

Тънък слой пепел покриваше всичко.

Тримата оцелели върху платото бяха без комуникации, храна или вода. Но вече се съмваше. Щяха да ги открият и да ги измъкнат. И те зачакаха.

Притискаха се безмълвно един в друг. Нямаше какво да си кажат.

Над тях Аарон Стемплър - Авраам от лудостта на Енгстрьом - залиташе надолу по хълма сред повалените дървета и зейналата земя към скалата, която бе защитила Вейл, Хардистан и Файърстоун. Едната половина на лицето му беше опърлена, косата му бе изгоряла. Потта от ужасната жега бе измила до голяма степен пръстта от лицето му.

Трепереше толкова силно, че зъбите му тракаха. В едната си ръка държеше армейски колт 45-и калибър, а в другата канче - бе събрал сняг, който сега се топеше, осигурявайки му вода. В пълнителя на пистолета имаше три патрона и един в цевта, в случай че се озовеше в опасност. Отдавна бе изхвърлил контактните си лещи.

Пътят беше задръстен от камъни, пръст и овъглени дървета, но той знаеше, че може да се промъкне през останките. А щом стигнеше долината, щеше да успее да се спаси от този ад. Беше намерил документ за самоличност в откраднатата униформа. Докато наближаваше скалата, видя горящия хеликоптер, но нямаше представа, че малко по-надолу се намира Мартин Вейл.

С мъка стигна до платото и щом доближи стръмната пътека, спря. Трима мъже се бяха свили в тъмните сенки. Слънцето още не се беше издигнало, за да ги освети достатъчно, и той не можеше да ги различи. Дръпна се настрани, за да се скрие от погледите им, и се зачуди какво да прави. Очевидно чакаха да ги спасят. Стемплър реши, че най-доброто решение ще е да се върне до върха, да се направи на мъртъв и да изчака, докато си отидат, и след това да продължи пътешествието си към долината. Тъкмо обаче се извръщаше, когато нечий глас го повика.

- Хей, войника!

Той се обърна. Висок мъж в яке на ФБР бе застанал под него.

- Ела при нас - каза агентът приятелски. - Скоро ще дойдат да ни вземат.

Стемплър седна на ръба и се хлъзна към подножието на скалата. Агентът му протегна ръка.

- Аз съм Били Хардистан. Откъде идваш, по дяволите?

- Бях горе - каза Стемплър. - Там има няколко ранени. Не мисля, че някой друг е успял да се спаси.

- Ти си наистина войник с късмет - каза Хардистан.

- Обгорял си лошо, дай да видя.

Докато Хардистан оглеждаше раните от изгарянията по лицето му, Стемплър видя и другите двама да се подават от сенките.

- Имаш ли някаква вода в канчето? - попита го Хардистан. - Трябва да почистим малко раната ти.

- Ще се оправя - измънка Стемплър.

После вдигна поглед над рамото на Хардистан.

И очите му се забиха в очите на Мартин Вейл.

Господи!

Ръката му се плъзна надолу и сграбчи дръжката на оръжието.

Вейл го загледа и отвори уста да каже нещо.