Владетелят на ада

Джейн Венъбъл стоеше до големия прозорец на вилата и гледаше Магу, който като някакво привидение се стрелваше в мрака между дърветата край езерото, като от време на време спираше да души някоя дупка на заек или корените на някое дърво. Зад него Мартин се промъкваше сред храстите, спря и хвърли фризбито към бялото куче, то проследи полета му, скочи и го улови със зъби. После зачака неподвижно с отпусната опашка и приведена глава. Когато Вейл се приближи, се обърна и погледна към езерото, където двама души от обед ловяха риба.

- Виждам ги, приятелю - каза Вейл.

Доволен, Магу се завъртя и отново хукна. Вейл вдигна фризбито и тръгна към брега. Спря и загледа рибарите. От време на време единият вдигаше бинокъл и оглеждаше езерото, съсредоточавайки се върху крайбрежната линия.

„Рибари, дрън-дрън“ - каза си Вейл.

Магу излая и Вейл хвърли фризбито към голямата ливада между къщата и езерото. Белият пес затича като състезателен кон, но този път не успя да го настигне навреме. Пластмасовата играчка се удари в замръзналата, покрита със сняг земя, и се отклони към къщата. Кучето извърна с отвращение муцуната си към Вейл, демонстративно заряза играчката и се запъти към къщата.

Джейн му отвори задната врата. Магу се плъзна покрай нея и заситни право към паничката. Вейл също влезе, смъкна ръкавиците си и потри ръце.

- Страшен студ, по дяволите - оплака се той.

- Не притеснява обаче много приятеля ти - кимна тя към кучето.

- По дяволите, колкото е по-студено, толкова повече му харесва. Мисля, че има някакъв ген от ескимоско куче.

Тя се приближи до него и нежно го целуна.

- Доста време ви нямаше.

- Ходихме чак до язовирната стена.

- Видя ли рибарите?

- Да. Магу ми ги показа.

- Доста неподходящ ден за риболов, не мислиш ли?

- Ако те са рибари, аз съм оперен певец. Единият оглежда езерото с бинокъл цял ден.

- Забелязах. Кои мислиш, че са?

- Нацистки шпиони. Искат да взривят стената на язовира и да потопят долината.

- Господи, какво въображение! Това пътешествие явно доста ти е размърдало намотките.

- Не знам какво да правя - каза той. - През цялата разходка само прехвърлях за и против.

- И?

- Джейни, нещата са много дебели. Трябва да помисля много добре.

- Тия дни трябва вече да се връщам на работа, скъпи.

- Това гласуване в полза на решението да поема задачата ли е?

- Господи, не, нямам никакво намерение да оказвам влияние върху крайното ти решение.

- То ще засегне и двама ни. Ти имаш право на глас.

- Какво ще кажеш за Магу, и той ли има право на глас?

- Разбира се.

Белият пес вдигна глава и Вейл го попита:

- Как мислиш, Магу? Да приема ли, или не?

Кучето изръмжа, пльосна се пред прозореца и задряма.

- Ето, на това му казвам живот - засмя се Вейл. - Гладна ли си?

- Аха.

- Ще опека две пържоли.

- Направих ябълков сладкиш.

- Значи затова мирише толкова хубаво. Ама ти си била голяма домакиня.

- Съмняваше ли се?

Той отиде в кухнята и извади две пържоли и една маруля.

- Аз ще направя салатата - каза Джейн и закълца марулята на дъската, а Вейл се зае с пържолите.

Беше й разказал къде е ходил, като внимаваше да не дава много подробности от разговора с Уолър. Но пък за сметка на това й пусна записа от разговора с Джордан в Койот Флатс и й разказа за Уолър и линчуването и обира на оръжейния склад. Тя седеше мълчаливо, гледаше го и виждаше как все повече се ядосва. Долавяше и още нещо в гласа му: възбудата, която не беше усещала у него от последното дело по РИКО. Бе се тревожила за него, беше го гледала как неуспешно се мъчи да се съсредоточи върху книгата си или говори за преподавателска дейност и бе разбрала, че и двете неща не му допадат. Усещаше, че сега е попаднал на онази работа, която му доставя най-голямо наслаждение. Но също така имаше и усет за опасността, която до този момент не бе усещала. Това бяха опасни хора и ако Вейл поемеше работата, веднага щеше да се озове в центъра на опасността.

Тя направи салатата, докато той мариноваше пържолите със специалния си сос и кипваше водата. Идилична семейна сцена, съвместно готвене, Магу търпеливо чакаше кокалите - а през това време в главата на Вейл се тълпяха видения за коварни убийци, смърт и разруха в един съвременен Див запад. И тя имаше своите видения: взривени автомобили, убийства и разкъсани тела в Средния изток, които изведнъж се оказаха съвсем близо - в Оклахома Сити.

Тя се сгуши в него под одеялото и потърси вдлъбнатината под ключицата му - любимата си възглавница. Той не бе обсъждал предложението, откакто бяха започнали да приготвят вечерята. Преди да разсъмне, хеликоптерът щеше да дойде и да го откара на среща с президента. До този момент той трябваше да вземе своето решение и тя със сърцето си знаеше какво ще е то. Част от нея искаше той да приеме работата, защото беше най-подходящият за нея и щеше да я свърши както трябва. Но останалата част се плашеше от бъдещето, което предвещаваше и на двама им този избор.

Тя не го попита. Може би той още не беше решил. Но го попита за друго.

- Кога ще дойдат?

- В пет и половина.

- Ужасно!

- Да. Президентът сигурно е ранобудник.