Властелинът на пръстените

Тъкмо по онова време Гандалф се появи подир дългото си отсъствие. Три години след празника го нямаше никакъв. После посети за кратко Фродо, огледа го добре и пак изчезна. През следващите една-две години той често се мяркаше — идваше нечакан по мръкнало и без да се обади, изчезваше в ранни зори. За своите работи и пътешествия мълчеше, а се интересуваше главно от разни дреболии за здравето и живота на Фродо.

После посещенията изведнъж секнаха. Вече девет години Фродо нямаше вест от него. Започваше да мисли, че вълшебникът окончателно е изгубил интерес към хобитите и никога не ще се върне. Но тази вечер, докато Сам крачеше към къщи в падащия мрак, откъм прозореца на кабинета долетя отдавна познатото почукване.

Фродо приветства стария си приятел с изненада и огромна радост. Двамата се спогледаха.

— Всичко е наред, а? — каза Гандалф. — Не си се променил, Фродо.

— И ти — отвърна Фродо, но тайно си помисли, че Гандалф изглежда състарен и изнурен от грижи. Побърза да изстиска от него новини — какво е правил, как е по широкия свят. Скоро двамата потънаха в разговор и стояха до късно през нощта.

На следващото утро, след късна закуска, вълшебникът и Фродо седяха край отворения прозорец на кабинета. В камината пламтеше буен огън, но навън слънцето грееше и духаше южнякът. Всичко изглеждаше свежо, младата пролетна зеленина трептеше из полята и по връхчетата на пръстите на дърветата.

Гандалф си мислеше за една пролет преди осемдесет години, когато Билбо изтича от Торбодън без кърпичка. Може би сега косата на вълшебника беше по-бяла от тогава, брадата и веждите му — по-дълги, а лицето му — по-набраздено от грижи и мъдрост, ала очите му сияеха както винаги и той все така пъргаво и с наслада пускаше димни колелца от лулата си.

Сега пушеше мълчаливо, защото Фродо бе потънал в размисъл. Дори в утринните лъчи усещаше тъмната сянка на вестите, донесени от Гандалф. Най-сетне хобитът наруши мълчанието.

— Снощи започна да ми разказваш странни неща за пръстена, Гандалф — каза той. — И после спря, защото било по-добре подобни разговори да се оставят за през деня. Не мислиш ли, че е време за се доизкажеш? Разправяш, че пръстенът е опасен, много по-опасен, отколкото предполагам. С какво?

— С много неща — отговори вълшебникът, — Той е далеч по-могъщ, отколкото смеех да мисля в началото, толкова могъщ, че в края на краищата напълно ще сломи всеки смъртен, който го притежава. Ще го зароби. Много, много отдавна в Ерегион изработваха елфически пръстени, вълшебни пръстени, както го наричате. Разбира се, те бяха най-различни — едни по-силни, други по-слаби. По-слабите пръстени бяха просто проби на изкуството, преди то да се развие напълно, и елфите ковачи ги имаха за дреболии, макар според мен и те да са опасни за смъртните. Ала Великите Пръстени, Всевластните Пръстени, бяха гибелни. Смъртен, който владее някой от Великите Пръстени, не умира, ала и не получава по-дълъг живот, той просто съществува, докато накрая всяка негова минута се превърне в умора. А ако често използва Пръстена, за да става невидим, той избледнява — става невидим завинаги и броди из мрака под взора на Тъмната Мощ, властваща над Пръстените. Да, рано или късно — късно, ако в началото е бил силен или добронамерен, ала нито силата, нито благата цел траят дълго, — рано или късно Мрачната Мощ го поглъща.

— Ужасно! — прошепна Фродо.

Отново настъпи дълго мълчание. Откъм градината се чуваше как Сам Майтапер подрязва тревата.

— Откога ти е известно това? — запита най-сетне Фродо. — И какво знаеше Билбо?

— Билбо знаеше само толкова, колкото ти е разказвал, сигурен съм — отвърна Гандалф. — Макар, че обещах да те наглеждам, той никога не би ти предал нещо, което смята за опасно. Мислеше, че пръстенът е много красив и полезен в някои случаи, и ако забелязваше нещо объркано или странно, приписваше го на себе си. Казваше, че му се е „задълбал в ума“, и вечно се тревожеше за него, но не подозираше, че вината е в пръстена. И все пак бе открил, че този чудноват предмет се нуждае от надзор — не винаги имаше еднакъв размер и тегло, странно се свиваше или разширяваше и можеше внезапно да се изплъзне от пръста, където преди малко е стоял стегнато.

— Да, той ме предупреди за това в последното си писмо — потвърди Фродо, — затова никога не го свалям от верижката.

— Много разумно. Но Билбо изобщо не свързваше дълголетието си с пръстена. Заслугата приписваше изцяло на себе си и много се гордееше с това. Макар че го обхващаха смут и безпокойство. Изтънял и разтеглен, казваше той. Признак, че пръстенът поема властта.

— Откога знаеш това? — отново запита Фродо.