Властелинът на пръстените

В капана на пътя бяха останали около седемдесет човеци. Те опитаха да се изкатерят по барикадата и насипите и хобитите бяха принудени да погубят мнозина със стрели и секири. Но най-силните и отчаяни негодници се измъкнаха от западната страна и свирепо се нахвърлиха срещу противника, мислейки вече не за бягство, а за клане. Загинаха неколцина хобити, останалите се разколебаха, но в този момент Мери и Пипин дотичаха от източния край и атакуваха разбойниците. Мери сам посече главатаря, едър кривоглед негодяй, напомнящ грамаден орк. После нареди на хобитите да отстъпят и обкръжи последните хора в широк обръч от стрелци.

Най-сетне всичко свърши. Почти седемдесет от главорезите лежаха мъртви сред полето, а една дузина бяха пленени. Деветнадесет хобити бяха убити и около тридесет — ранени. Натовариха на каруци мъртвите разбойници, откараха ги в една изоставена пясъчна кариера и там ги погребаха. По-късно я нарекоха Бойната кариера. Загиналите хобити положиха в братска могила на склона на хълма, а след време вдигнаха там каменен паметник и засадиха градинка наоколо. Тъй свърши Крайречкинското сражение от 1419 година, последното сражение на територията на Графството и единствено след битката на Зелените поля в Северната околия през 1147 година. Впоследствие, макар за щастие да бе минало с много малко жертви, то зае цяла глава в Червената книга, а имената на участниците бяха събрани в Свитък, изучаван наизуст от историците на Графството. От това време датира и значителният възход на славата и състоянието на Памуксъновия род, ала начело на Свитъка винаги са стояли имената на пълководците Мериадок и Перегрин.

Фродо взе участие в битката, но така и не изтегли меча си. Главната му роля беше да не позволи на разгневените хобити да погубят ония врагове, които хвърлиха оръжието. Когато битката свърши и жертвите бяха погребани, Мери, Пипин и Сам го намериха и всички заедно се прибраха у Памуксънови. Обядваха малко късничко, после Фродо рече с въздишка:

— Е, предполагам, че е време да се заемем с Началника.

— Прав си, колкото по-рано, толкова по-добре — каза Мери. — И няма какво да му цепиш басма! Той отговаря за идването на тия главорези и за всичките им злини.

Чифликчията Памуксън събра охрана от две дузини храбри хобити.

— Можем само да предполагаме, че в Торбодън не са останали разбойници — каза той. — Не знаем със сигурност.

Поеха нататък пеша. Най-отпред вървяха Фродо, Сам, Мери и Пипин.

Това бе един от най-печалните часове в живота им. Отсреща се издигаше огромният комин; наближавайки старото село през Рекичката, между крайпътните редици от неугледни нови къщи, те видяха новата мелница в цялата й навъсена и мръсна грозота — грамадна тухлена сграда, надвиснала над потока, за да го оскверни с димливи, вонящи извержения. Дърветата около Крайречкинския път бяха изсечени до едно.

Когато минаха по моста и погледнаха нагоре към Хълма, те ахнаха от изумление. Дори видението на Сам в Огледалото не го бе подготвило за онова, което зърнаха. Старата житница на западния склон беше съборена и на нейно място стърчаха редици нескопосно построени бараки. Всички кестени бяха изчезнали. Разкопани бяха насипите и живите плетове. В някогашните ливади не бе останала и тревичка. Сред тях безредно стояха огромни каруци. Улица „Торбаланска“ беше осеяна със зейнали ями и купища пясък и чакъл. Торбодън не се виждаше, закрит от големи бараки.

— Отсекли са го! — викна Сам. — Отсекли са Празничното дърво! Той посочи някогашното място на дървото, под което Билбо бе изрекъл Прощалната си реч. Сега мъртвият окастрен дънер лежеше сред полето. Сам избухна в ридания, сякаш това бе последната капка. Нечий смях го накара да млъкне. През ниската стена на мелничния двор надничаше начумерен хобит. Лицето му беше нечисто, ръцете изпоцапани с чернилка.

— Не ти ли харесва, Сам? — присмя се той. — Ама ти винаги си бил мекушав. Мислех, че си заминал с някой от ония кораби, дето все бръщолевеше за тях как плават, плават. Защо ти е да се връщаш? Сега имаме много работа в Графството.

— Виждам — каза Сам. — Нямаш време за миене, но намираш по някоя минутка да надничаш през стената. Виж какво, господин Пясъчкин, имам сметки за разчистване в това село, тъй че не ми се хили насреща, да не плачеш, като дойде и твоят ред.

Тед Пясъчкин плю през стената.

— Ха! — рече той. — С пръст не можеш да ме пипнеш. Аз съм приятел с Началника. Да видиш обаче той как ще те пипне, ако не си затваряш устата.

— Не си хаби думите за този глупак, Сам! — каза Фродо. — Дано и други хобити не са станали като него. Това би било по-страшна беда от всички други пакости на хората.

— Ти си мръсник и нахалник, Пясъчкин — заяви Мери. — И си правиш сметките без кръчмаря. Тъкмо отиваме нагоре по Хълма да прогоним безценния ти Шеф. С хората му вече се справихме.

Тед остана със зяпнала уста, защото едва сега забеляза охраната, която по сигнал на Мери се задаваше по моста. Втурна се към мелницата, изскочи обратно с голям рог и го наду с все сила.