Властелинът на пръстените

Старият Уил Белоног бе престоял най-дълго в Тъмните дупки и макар да не се бяха отнасяли с него тъй грубо, както с някои други, наложи се дълго да го охранват, та да заприлича отново на кмет. Докато си възвърне старата форма, Фродо се съгласи да поеме задълженията на негов заместник. Единственото, което извърши като заместник-кмет, бе да ограничи ширифите до необходимия брой и предишните функции. Задачата по преследването на последните разбойници бе поверена на Мери и Пипин, които скоро се справиха с нея.

След вестта за Крайречкинската битка южните шайки избягаха от страната почти без да окажат съпротива на Тана. До края на годината последните от тях бяха обкръжени в горите и онези, които се предадоха, бяха отведени под конвой до границата.

Междувременно възстановителните работи вървяха с пълен ход и Сам беше извънредно зает. При нужда хобитите могат да се трудят като пчели, стига да имат настроение. Явиха се хиляди доброволци от всички възрасти и работата закипя под ръцете им — от малките, но чевръсти длани на хобитчетата до морните мазолести ръце на престарелите дядовци и бабички. По Коледа вече не бе останал и камък върху камък от новите ширифски домове и останалите сгради на „хората на Шарки“; тухлите обаче отидоха за ремонт на много от старите дупки, та да станат по-уютни и сухи. Бяха намерени огромни запаси от стоки, храна и бира, укрити от разбойниците в бараки, хамбари, запустели дупки и особено из тунелите на голям Дълбалник и старите Каменоломни по Белязана рътлина, тъй че всички отпразнуваха Коледа много по-весело, отколкото бяха очаквали.

Една от първите задачи на хобитовчани, още преди да съборят новата мелница, бе разчистването на Хълма и Торбодън и възстановяването на улица „Торбаланска“. Срутиха от единия край новата пясъчна кариера и я превърнаха в широка закътана градина, а по южния склон издълбаха в хълма нови дупки, облицовани с тухли. Старика отново бе настанен в номер три и честичко повтаряше, без да се интересува дали някой го слуша:

— Лош е вятърът, щом никому не носи полза, винаги съм го казвал. Но всичко е добро, щом свършва добре.

Имаше известни спорове как да нарекат новата улица. Някои предлагаха „Бойните градини“, други — „Разхубавените смялове“. Но не след дълго, с типично хобитово благоразумие, я нарекоха просто „Новата улица“. Само зевзеците от Крайречкино сегиз-тогиз я наричаха „Шаркиев край“.

Най-тежката загуба бяха дърветата. По заповед на Шарки бяха ги изсекли надлъж и шир из цялото Графство, за тях Сам скърбеше най-много. Бавно щеше да заздравее тази рана и той си мислеше, че едва правнуците му ще видят Графството такова, каквото трябва да бъде.

Седмици наред той бе прекалено зает, за да мисли за приключенията си, но един ден внезапно си припомни подаръка на Галадриел. Извади кутийката, показа я на останалите Пътешественици (вече всички ги наричаха така) и помоли за съвет.

— Чудех се кога ли ще се сетиш — каза Фродо. — Отвори я!

Вътре имаше мек и фин сив прах, сред който лежеше семе, напомнящо лешниче със сребърна черупка.

— Какво да правя с това? — запита Сам.

— Хвърли го във въздуха през някой ветровит ден и чакай да подействува! — посъветва го Пипин.

— Къде? — пак запита Сам.

— Избери някое местенце за опитно поле и виж какво ще стане с растенията — каза Мери.

— Сигурен съм, че Владетелката не би искала да го стискам само за моята градина, когато е пострадал толкова народ — възрази Сам.

— Имаш си и ум, и знания, Сам — каза Фродо. — Довери се на тях, а подаръка използувай, за да ти помогне в труда и да го обогати. Бъди пестелив. Нямаш голям запас, а подозирам, че всяка прашинка е безценна.

И тъй, Сам засади фиданки навсякъде, където бяха отсечени особено красиви или обичани дървета. В земята край корените на всяка сложи по една безценна прашинка. Зает с този труд, прекоси Графството от край до край, но особени грижи положи за Хобитово и Крайречкино и никой не го осъди за това. Накрая откри, че все още му е останало мъничко от праха; тогава отиде до Камъка на трите околии, разположен почти в центъра на Графството, и с благословия хвърли остатъка нагоре. Сребърното лешниче засади на Празничната ливада, където някога бе расло голямото дърво; питаше се какво ли ще изникне от него. Докато траеше зимата, той призова на помощ цялото си търпение и с голяма мъка се удържаше да не обикаля непрестанно нататък.

Пролетта надмина и най-безумните му мечти. Дърветата напъпваха и растяха тъй, сякаш времето бе хукнало да свърши в една година работата за цели двадесет. Сред Празничната ливада изникна прекрасна млада фиданка със сребърна кора и дълги листа, а през април я обсипа златен цвят. Това бе истински малорн, за чудо на цялата околност. През следващите години той ставаше все по-красив и изящен, прочу се надлъж и шир и мнозина тръгваха на дълъг път само и само да го видят — единственият малорн западно от Планините и източно от Морето, при това един от най-красивите в света.