Властелинът на пръстените

На двадесет и първи септември потеглиха заедно — Фродо на понито, което го бе носило по целия път от Минас Тирит до Графството и което бе нарекъл Бързоход, Сам яздеше любимия си Бил. Беше чудесно златно утро и Сам не питаше накъде отиват — мислеше, че знае.

Поеха през хълмовете на Стъблинския път към Горски край. Оставиха понитата да крачат спокойно. Пренощуваха на Зелените хълмове и на двадесет и втори септември подир пладне спокойно слязоха към първите дървета.

— Обзалагам се, че тъкмо зад това дърво се прикрихте, когато за пръв път видяхме Черния конник, господин Фродо! — посочи наляво Сам. — Сякаш е било сън.

Свечеряваше се и звездите трепкаха по източния небосклон, когато двамата минаха сухия дъб и завиха по надолнището между лещаците. Сам мълчеше, унесен в спомени. Изведнъж долови, че Фродо тихо си тананика старата пътна песен, ала думите не бяха съвсем същите.

Прикрил е онзи близък рът
вратичка тайна, дълъг път.
Минавах често настрани,
ала ще тръгна, запомни,
по път прикрит и съкровен
на запад — в нощ, на изток — в ден.

И сякаш в отговор от далечната долина по пътя долетя песента на звънки гласове:

А! Елберет Гилтониел!
Силиврен пенна мириел
о менел аглар еленат,
Гилтониел! А, Елберет!
И тук, сред горския предел
ще помним твоя звезден плам
на запад, над Морето там.

Фродо и Сам спряха и безмълвно зачакаха в бледата сянка, докато зърнаха сиянието над идващите пътници.

Към тях наближаваше Гилдор и още мнозина от прекрасния елфически народ; за смайване на Сам сред тях яздеха Елронд и Галадриел. Елронд бе заметнат със сива мантия, на челото му блестеше звезда, в ръка държеше сребърна арфа, а на пръста си имаше златен пръстен с голям син камък — Виля, най-могъщият от Трите. Галадриел яздеше бял жребец и цялата бе в искрящо бяло като Луната сред облаци; самата тя сякаш пръскаше наоколо меко сияние. На нейния пръст бе Нения, пръстенът от митрил, украсен с бял камък, който просветваше като заскрежена звезда. Подир нея, яхнал дребно сиво пони и като че клюмнал в дрямка, се задаваше самият Билбо.

Елронд ги поздрави тържествено и любезно, а Галадриел им се усмихна.

— Е, драги Самознай — каза тя, — и чувам, и виждам, че добре си употребил моя дар. Занапред Графството ще е по-благословено и обичано от когато и да било.

Сам се поклони, но не намери слова за отговор. Беше забравил колко прекрасна е Владетелката.

В този момент Билбо се събуди и отвори очи.

— Здрасти, Фродо! — рече той. — Готово, днес надминах Стария Тук! Свърши се и това. А сега мисля, че съм напълно готов да потегля на ново пътешествие. Идваш ли?

— Да, идвам — отвърна Фродо. — Носителите на Пръстена трябва да пътуват заедно.

— Къде отивате, господарю? — провикна се Сам, макар че най-сетне бе разбрал какво става.

— Към Заливите, Сам — каза Фродо.

— А аз не мога да дойда.

— Не, Сам. Засега поне пътят ти свършва до Заливите. Макар че и ти беше Носител за малко. Може да дойде и твоят час. Не тъгувай, Сам. Не можеш вечно да се разкъсваш на две. Още дълги години ще трябва да бъдеш твърд и цял. Толкова много неща те чакат — радости, дела, постижения.

— Но аз — промълви Сам с просълзени очи, — аз мислех, че още дълги години ще се радвате на Графството след всичко, което извършихте.

— И аз тъй мислех някога. Но раната е прекалено дълбока, Сам. Опитах се да спася Графството и ето че е спасено, но не за мен. Често се налага да бъде тъй, Сам, когато над щастието натегне заплаха — някой трябва да се откаже от него, да го загуби, за да го запазят останалите. Но ти си мой наследник, на теб оставям всичко, което съм имал или бих могъл да имам. Пък и нали си имаш Роза и Еланор, после ще се народят Фродо младши, Роза младша, Мери, Златокоска, Пипин, а може и други да има, не виждам чак докрай. Навсякъде ще търсят твоята разсъдливост и златните ти ръце. Ще бъдеш кмет, разбира се, докато ти омръзне, ще бъдеш и най-прочутият градинар в цялата история, ще четеш на глас откъси от Червената книга и ще пазиш живи спомените за отминалата епоха, та хората да си спомнят Великата заплаха и още повече да обичат родния край. Всичко това ще те дарява с изобилие, и с грижи, и с радости, докато свърши твоят дял от Приказката. Ела, сега ще яздиш до мен!

Тогава Елронд и Галадриел поеха напред, защото бе отминала Третата епоха, свършваха Дните на Пръстените и идваше край на приказките и песните за ония времена. С тях потеглиха и мнозина от Върховните елфи, които вече не желаеха да останат в Средната земя и сред тях, изпълнени с благословена, сладка печал, яздеха Сам, Фродо и Билбо, а елфите с удоволствие им оказваха най-високи почести.