Властелинът на пръстените

Тогава майката отнесла Арагорн, новия наследник на Исилдур, в дома на Елронд. Елронд му станал като баща и го обикнал като свой собствен син. Ала го наричали Естел, което значи Надежда, и по заповед на Елронд пазели в тайна истинското му име и родословие, защото Мъдреците знаели, че Врагът се мъчи да открие дали е останал на този свят наследник на Исилдур.

Но едва Естел навършил двадесет години, станало тъй, че се завърнал в Ломидол след велики подвизи заедно със синовете на Елронд, погледнал го Елронд и се възрадвал, защото го виждал красив, благороден и рано възмъжал, макар че тепърва щяло да расте величието му и телом, и духом. В този ден Елронд го нарекъл с истинското му име и му разкрил чий син е, връчил му и родовото наследство.

— Ето ти Пръстена на Барахир — казал той, — знак за нашето далечно родство, ето и отломките на Нарсил. С тях ще можеш да извършиш велики подвизи; предричам, че ще живееш далеч над срока, отреден на простосмъртните, стига да не те сполети зло и да се провалиш. Скиптъра на Ануминас ще задържа при себе си, защото тепърва предстои да го заслужиш.

На другия ден по залез слънце Арагорн се разхождал сам из гората и в сърцето му бликала радост; запял той, защото го изпълвала надежда и светът бил прекрасен. И както пеел, изведнъж зърнал една девойка да се разхожда по тревата сред белите стъбла на брезите; спрял замаян и помислил, че се е унесъл в дрямка или е открил в душата си дарбата на елфическите менестрели, що могат да пораждат пред очите на слушателите онуй, за което пеят.

Защото Арагорн пеел откъс от Баладата за Лутиен, в който се разказвало за срещата на Лутиен и Берен в гората Нелдорет. И гледай ти! Пред очите му Лутиен се разхождала из Ломидол, загърната в синьо-сребриста мантия, прекрасна като здрача на Елфодом. Внезапен порив на вятъра разпилял дългите й коси и разкрил челото, накичено с елмази като звезди.

Арагорн дълго гледал мълчаливо, но от страх да не отмине и да изчезне завинаги от взора му, той я позовал с вик: Тинувиел, Тинувиел, както бил сторил Берен в отдавна отминалите Древни времена.

Тогава девойката са обърнала към него, усмихнала се и рекла:

— Кой си ти? И защо ме наричаш с това име?

— Защото наистина вярвах, че си Лутиен Тинувиел, за която пеех. Но ако не си, тогава досущ приличаш на нея.

— Мнозина го казват — замислено отвърнала тя. — Ала нейното име не е мое. Макар че може съдбата ми да прилича на нейната. Но кой си ти?

— Естел ме наричаха — казал той, — ала съм Арагорн, син на Араторн, наследник на Исилдур и владетел на Дунеданците.

Ала още преди да изрече докрай, той усетил, че преславното родословие, което сгрявало сърцето му, сега е незначително — почти нищожно в сравнение с нейната хубост и достойнства.

Но тя весело се разсмяла и рекла:

— Значи сме далечни роднини. Аз съм Арвен, дъщеря на Елронд, а ме наричат и Ундомиел.

— Често се случва — казал Арагорн — в тежки дни хората да крият най-скъпите си съкровища. И все пак се дивя на Елронд и братята ти; от детство живея в този дом, ала не съм чул ни думичка за теб. Как не сме се срещали преди? Навярно твоят баща те е държал под ключ в съкровищницата?

— Не — казала тя и погледнала към Планините, що се извисявали на изток. — Дълго живях в страната на майчиния си род, в далечния Лотлориен. Едва наскоро се върнах да видя отново баща си. От много години не бях стъпвала в Имладрис.

Арагорн се изумил, защото на вид тя не изглеждала по-възрастна от него, който бил живял едва двадесетина години в Средната земя. Но Арвен се взряла в очите му и рекла:

— Не се учудвай! Децата на Елронд са надарени с дълголетието на Елдарите.

Смутил се тогава Арагорн, защото съзрял в очите й елфическия плам и мъдростта на дългите години, ала от този час обикнал Арвен Ундомиел, дъщеря на Елронд.

През следващите дни Арагорн станал мълчалив и майка му усетила, че го е сполетяло нещо странно; накрая той не устоял на въпросите й и разказал за срещата сред горския здрач.

— Сине мой — рекла Гилраен, — нависоко посягаш, макар и да си потомък на велики крале. Няма днес по-благородна и прекрасна от тази девойка. И не подхожда на простосмъртните да се сродяват с чедата на елфите.

— Ала и ние имаме дял в елфическото родство, ако са верни легендите за прадедите ми — отвърнал Арагорн.

— Вярно — рекла Гилраен, — но то е било отдавна, в друга епоха на този свят, преди да западне родът ни. Затуй се боя, ако не е добрата воля на Владетеля Елронд, скоро ще се прекъсне родословието на Исилдуровите потомци. А не вярвам да преклониш волята на Елронд по този въпрос.

— Черни ще бъдат дните ми тогава и ще бродя самотен из пущинака — каза Арагорн.

— И наистина е такава съдбата ти — рекла Гилраен, но макар донякъде да била надарена с пророческа сила както целия си род, тя не му казала нищо повече за предсказанията си, нито споменала някому що е узнала от сина си.

Ала Елронд виждал много неща и умеел да чете в сърцата. И тъй, един ден преди края на годината той повикал Арагорн в покоите си и рекъл: