Властелинът на пръстените

— Черна е Сянката, ала сърцето ми ликува, защото ти, Естел, ще си сред великите мъже, чиято храброст ще я погуби. Но Арагорн отвърнал:

— Уви! Не мога да видя това, скрито е то за взора ми. Ала твоята надежда ще бъде и моя. Сянката ще отблъсквам докрай. Ала и Здрачът, о, благородна, не е за мен; простосмъртен съм и обвържеш ли се с мен, Вечернице, ще трябва да се отречеш от Здрача.

А тя се възправила неподвижна като бяло дърво, дълго гледала към Запада и накрая изрекла:

— Вярна ще ти бъда, Дунадан, и ще се отрека от Здрача. Ала там е земята на моя народ и вечният дом на рода ми. Тя безкрайно обичала баща си.

Когато узнал за избора на дъщеря си, Елронд потънал в мълчание, макар сърцето му да скърбяло и не го облекчило това, че отдавна очаквал тежката участ. Но щом Арагорн се върнал в Ломидол, той го призовал и рекъл:

— Сине мой, идат години, когато надеждата ще избледнее, а отвъд тях всичко е смътно за мен. А сега и сянка тегне помежду ни. Може тъй да е било писано, с моята загуба да се възродят кралете човешки. Затуй ти казвам, макар да те обичам: Арвен Ундомиел не ще се лиши от вечния живот за някаква дреболия. Тя няма да стане съпруга на който и да било друг освен на крал, покорил едновременно и Гондор, и Арнор. За мен дори и победата не ще донесе друго освен скръб и раздяла… ала тебе за малко ще дари с надежда и радост. Уви, сине мой! Боя се, че когато дойде краят, Арвен ще види колко е сурова участта човешка.

С това се решило всичко между Елронд и Арагорн и те повече не говорили по този въпрос; Арагорн поел към опасности и тежък труд. И докато светът притъмнявал и страх обгръщал Средната земя, докато крепнела мощта на Саурон и Барад-дур се издигал все по-висок и крепък, Арвен оставала в Ломидол, а когато Арагорн бродел по света, тя го следяла отдалеч в мислите си, изпълнена с надежда, ушила за него величествено кралско знаме, каквото можел да развее само онзи, що протегне десница към властта на Нуменорците и наследството на Елендил.

Няколко години по-късно Гилраен се сбогувала с Елронд, завърнала се при своя народ в Ериадор и заживяла там самотно; вече рядко виждала сина си, защото той прекарал дълги години в далечни краища. Но веднъж, когато се бил завърнал към Севера, Арагорн дошъл при нея и преди пак да си замине, тя му рекла:

— Естел, сине мой, това е последната ни раздяла. Грижите ме състариха като някой от простосмъртните, мрачно време се сбира над Средната земя и не ще имам сили да се изправя срещу него. Скоро ще ви напусна.

Арагорн се опитал да я утеши с думите:

— Ала отвъд мрака може да ни чака светлина и ако е тъй, бих желал да я видиш и да се зарадваш.

Но тя отвърнала само с този линод:

Онен и-Естел Едаин, у-чебин естел аним.6

С горест в сърцето си тръгнал Арагорн. А Гилраен не дочакала идната пролет.

Тъй наближили годините на Войната за Пръстена; другаде е разказано повече за нея: как се разкрили непредвидени пътища за низвержение на Саурон и как надеждата се сбъднала там, където вече никой не се надявал. Тъй се случило, че в часа на поражението Арагорн пристигнал от Морето и развял знамето на Арвен в битката сред Пеленорските поля. Тогава за пръв път го чествували като крал. И накрая, когато всичко свършило, той поел наследството на прадедите си и получил короната на Гондор и скиптъра на Арнор; в средата на лятото през годината на Сауроновото падение той получил ръката на Арвен Ундомиел и двамата се венчали в Града на кралете.

Тъй Третата епоха свършила с победа и надежда, ала най-печална сред скърбите на тая епоха била раздялата на Елронд и Арвен — разлъчвало ги Морето и съдбата отвъд пределите на света. Когато изчезнал Великият Пръстен и Трите се лишили от силата си, Елронд най-сетне се уморил, напуснал Средната земя и вече никога не се завърнал. А Арвен се превърнала в простосмъртна жена и все пак не й било писано да умре, докато не загуби всичко, що била спечелила.

Като кралица на елфите и хората тя живяла с Арагорн сто и двадесет години в превелика слава и блаженство, ала накрая той усетил приближаването на старостта и разбрал, че макар и дълги, дните му отиват към своя край. Тогава Арагорн казал на Арвен:

— Лейди Вечерница, най-прекрасна и най-обичана в този свят, най-сетне животът ми гасне. Виж! Събирахме, харчихме, а сега наближава време за плащане.

Арвен отдавна предчувствувала този миг и добре знаела какво е намислил и въпреки това скръбта била неудържима.

— Нима ще напуснеш преждевременно народа си и белия свят, господарю? — запитала тя.

— Не преждевременно — отвърнал. — Не тръгна ли сега, скоро ще трябва да тръгна насила. А синът ни Елдарион е зрял мъж, готов за престола.