Властелинът на пръстените

За цялото Графство 1420 година бе великолепна. Не само че бе богата на чудесно слънце и благодатен дъжд — точно когато и колкото трябва, — но сякаш имаше и още нещо: някакъв дъх на изобилие и растеж, някаква лъчезарна красота, недостъпна за другите лета, които примигват и отминават над простосмъртните в Средната земя. Всички деца, родени или заченати през тази година (а те не бяха малко), се отличаваха с красота, сила и много от тях бяха надарени с рядко срещана сред хобитите яркозлатиста коса. Настана такова плодородие, че хобитчетата буквално се къпеха в ягоди със сметана; през по-късните месеци седяха в ливадите под сливовите дръвчета и се тъпчеха, докато натрупат пирамиди от костилки. Никой не боледуваше и всички бяха доволни освен ония, на които се налагаше да косят тревата.

В Южната околия лозите се превиваха от плод, а урожаят от пушилист бе изумителен, навсякъде имаше толкова пшеница, че по жътва хамбарите се натъпкаха до пръсване. А в Северната околия чудесният ечемик породи незабравимата бира от 1420 година, която за дълго остана в пословиците. Дори цяло поколение след това в ханчетата още можеше да се чуе как някой старик, след като пресуши достойно заслужената пинта бира, въздиша, оставяйки халбата:

— Ах! Това е то, същинска двадесетица!

Отначало Сам остана заедно с Фродо у Памуксънови, но след построяването на Новата улица се засели при Старика. Покрай всички други работи трябваше да ръководи и разчистването и възстановяването на Торбодън. Ала често обикаляше да залесява из Графството. Така стана и в началото на март — не беше у дома и не разбра, че господарят му е заболял. На тринадесети този месец чифликчията Памуксън завари Фродо в леглото, изглеждаше унесен в полудрямка и стискаше бяла перла, закачена на верижка около врата му.

— Изчезна завинаги — изрече той — и сега всичко е мрачно и пусто.

Но пристъпът отмина. Когато Сам се върна на двадесет и пети, Фродо бе оздравял и не спомена нищо. Междувременно работата в Торбодън бе приключила. Мери и Пипин пристигнаха от Щурчов дол с всички стари мебели и вещи и дупката скоро изглеждаше точно както преди.

Когато най-сетне всичко бе готово, Фродо каза:

— Кога ще се преселиш при мен, Сам? Сам се посмути.

— Засега няма нужда да бързаш — добави Фродо. — Но нали знаеш, Старика е наблизо, пък и вдовицата Мърморкис ще го наглежда най-старателно.

— Не е там работата, господин Фродо — рече Сам и се изчерви като домат.

— Добре де, какво има?

— Ами… Рози, Рози Памуксън — обясни Сам. — На горкото момиче, изглежда, никак не му е харесало, дето заминах за чужбина, но нали не бяхме говорили, та не е могла да ми го каже. А пък аз не споменавах нищо, защото първо трябваше да си свърша работата. Но сега подметнах туй-онуй, а тя рече: „Е, цяла година съсипа, дай да не чакаме повече.“ — „Съсипал ли съм я? — викам аз. — Не бих го рекъл.“ Но ми е ясно какво искаше да каже. И сега, дето се вика, сърцето ми се къса на две.

— Разбирам — каза Фродо. — Искаш да се ожениш, но искаш и да живееш с мене в Торбодън. Драги ми Сам, какво по-лесно от това! Ожени се час по-скоро и се заселвай тук с Рози. Колкото и челяд да народите, в Торбодън пак ще има място.

И тъй, всичко се уреди. Сам се ожени за Рози Памуксън през пролетта на 1420 година (прославена и по броя на сватбите) и двамата се заселиха в Торбодън. И ако Сам се смяташе за щастлив, Фродо бе твърдо убеден, че нему е отредено още по-голямо щастие, нито един хобит в Графството не бе обкръжен с тъй нежни грижи. След като приключи планирането и започнаха възстановителните работи, той се оттегли на спокойствие да пише и да преглежда записките си. На Свободния панаир в средата на лятото той се отказа и от задълженията на заместник-кмет и милият стар Уил Белоног си осигури за още седем години почетното място на банкетите.

Известно време Мери и Пипин живяха заедно в Щурчов дол и непрестанно шетаха от Фуков край до Торбодън. Двамата млади Пътешественици се прославиха из цялото Графство както с песните и разказите си, така и с изящните си обноски и чудесните празненства, които устройваха. Народът добродушно ги наричаше „големци“; всяко сърце се сгряваше, щом те препускаха наоколо с лъскави ризници и великолепни щитове, с весел смях и песни от далечни Краища; макар сега да бяха едри и величествени, по душа си оставаха непроменени, само дето бяха по-сладкодумни, сърдечни и весели от когато и да било.

Фродо и Сам обаче се върнаха към привичното ежедневие, ако не се брои това, че когато захладнееше, намятаха дълги сиви плащове от фин плат, закопчани на шията с красиви брошки; Фродо често попипваше своята бяла перла на тънка верижка.