Война на реалности

— Какво, по дяволите, е това? Прилича на най-обикновен канап?

Умореното лице на Кристофър отново се озари от тържественост.

— Бартън, това беше желязната щанга на Аарон Нортръп.

Бартън вдигна вежди и го погледна изненадано.

— Мили Боже!

— Да. Истина е. Аз я откраднах. Никой не знаеше какво представлява. Доста се поизпотих докато я открия. Спомняш ли си, беше окачена над вратата на Милгейтската търговска банка?

— Спомням си, разбира се. Сам кметът я постави там. Помня добре този ден. Макар да бях съвсем малък тогава.

— Доста отдавна беше наистина. Сега естествено банката я няма. На нейно място се появи дамска чайна. И това кълбо канап висеше над вратата. Една нощ го откраднах. За другите това нямаше значение. — Кристофър се обърна настрана за да скрие сълзите си. — Никой вече не помни желязната щанга на Аарон Нортръп.

Бартън усети че и неговите очи се навлажняват.

— Бях само на седем, когато това се случи.

— Видя ли го?

— Видях всичко. Боб О’Нейл ревеше с цяло гърло насред улицата. Аз бях в сладкарницата.

Кристофър кимна въодушевено.

— Тъкмо поправях един издъхнал от старост „Атуотър Кент“, когато го чух да крещи. Ревеше като прасе под нож. Сигурно се е чувал на миля наоколо.

Лицето на Бартън светна.

— После видях крадеца да тича. Колата му не можа да запали.

— И тя ще да се е вцепенила от страх като него. О’Нейл крещеше, а крадецът бягаше по средата на улицата.

— А парите се сипеха от хартиения плик в ръката му. Все едно че стискаше бонбони.

— Казват, че бил от чикагските мафиоти.

— Сицилианец. Гангстер от сой. Мернах го като претича покрай сладкарницата. Излязох да видя какво става. Боб О’Нейл стоеше пред банката и викаше колкото му глас държи.

— Минувачите се разбягаха като подплашени магарета.

Бартън се опита да задържи картината в главата си.

— Крадецът тичаше по улица „Фултън“. А малко по-надолу старият Нортръп сменяше каплата на олющения си форд.

— Да, тъкмо бе пристигнал от фермата за фураж. Беше натиснал на банкета желязната капла и вадеше гумата с щанга. — Кристофър протегна ръка и пое нежно канапения вързоп. — Крадецът се опита да мине покрай него и…

— И старият Нортръп подскочи и го прасна по главата.

— Биваше си го старият Нортръп.

— Як мъж беше. Над шест фута висок. От едновремешната порода фермери. Страхотен удар му отпраска на негодника.

— Ръцете му бяха много яки. Че как иначе би се справил с тоя раздрънкан форд. Мисля, че го уби на място.

— Тежка контузия. С желязната щанга шега не бива. — Бартън пое отново навития канап и го поглади с ръка. — Значи това е тя. Желязната щанга на Аарон Нортръп. Банката тогава му брои петстотин долара за нея. Сам кметът Клейтън я закова над вратата на банката. Страхотна церемония беше.

— Целият град беше там.

Бартън пое дълбоко въздух.

— Аз държах стълбата — той потрепери. — Кристофър, стискал съм в ръцете си тази щанга. Позволиха ми да я държа докато Джак Уейкли се покатери нагоре за да забие пирона и после аз му я подадох. В ръцете ми беше.

— И сега е в ръцете ти — рече развълнувано Кристофър. — Това е тя.

Бартън сведе поглед и известно време разглежда канапа.

— Спомням си я добре. Доста тежичка беше.

— Да, доста тежичка.

Бартън се изправи на крака. Той постави внимателно канапа на масата. После свали сакото си и го преметна през облегалката на стола.

— Какво смяташ да правиш? — запита го разтревожено Кристофър.

На лицето на Бартън се бе появило странно изражение. Неясна смесица от решителност и самовглъбеност.

— Ще ти кажа — рече той. — Смятам да се преборя с илюзията. Възнамерявам да върна обратно желязната щанга.

8

Кристофър намали пламъка на лампата и стаята потъна в мрак. Той постави лампата на пода, до кълбото от канап и след това се отдръпна в ъгъла. Бартън стоеше изправен до масата с очи вперени в канапа. Никога досега не се бе опитвал да преобразува илюзия, за него това бе съвършено нов опит. Но си спомняше добре желязната щанга. Спомняше си как изглежда, усещаше тежестта й в ръцете си. Картината на кражбата беше пред очите му, можеше да си припомни дори крясъците. Сякаш и в момента виждаше как старият Нортръп се изправя и замахва. Как желязната щанга се спуска надолу. Проснатият безжизнено на паважа сицилианец. Церемонията. Възторжените викове, ръкоплясканията. Краткият миг, в който ръцете му докоснаха щангата.

Той се концентрира. Събра накуп всички тези спомени и ги фокусира върху мъничката топка кафеникав канап, която се търкаляше на пода до лампата. Представи си, че на нейно място лежи щангата. Масивно парче метал. Тежко. Солидно.

Двамата застинаха. Кристофър дори спря да диша. Бартън стоеше неподвижно, вложил всичко от себе си в това усилие. Цялата си умствена енергия. Мислеше за стария град, за истинския град. Знаеше, че не е изчезнал напълно. Че все още е някъде тук, ТУК около него, под него, край него. Под покривалото на илюзията. Под пласта от черна мъгла. Градът бе все още жив.

Желязната щанга на Аарон Нортръп се криеше в навития на кълбо канап.