Война на реалности

— Не съм съвсем сигурен… — промърмори той. И тогава си спомни. Осемнайсет години не бяха малко време. Но той не бе забравил стария парк и оръдието. Колко често си бе играл тук. Понякога дори идваха да хапнат в парка, с мама и тате. Ами игрите на индианци и ковбои с другите деца, сред гъстата трева.

Под слабото сияние на звездите Бартън успя да различи редица схлупени, изгнили бараки. Стари магазини, отдавна занемарени. Без врати и с изпочупени прозорци. Вятърът търкаляше по улицата най-различни боклуци. Беден, окаян квартал в който живееха само плъхове и птици, които гнездяха по обрулените покриви.

— Изглеждат ужасно стари — сподели Кристофър. — Най-малко на петдесет-шейсет години. Но ги нямаше тук преди Промяната. Тук беше паркът.

Бартън пресече улицата към бараките.

— Паркът започваше оттук. От този ъгъл. Как се казва сега?

— Новото име на улицата е „Дъдли“. — гласът на Кристофър беше развълнуван. — Оръдието беше в средата. До него имаше цял куп гюлета. Старо оръдие, още от Гражданската война. Лий го домъкна чак от Ричмънд.

Двамата спряха един до друг и започнаха да си припомнят как е било всичко. Паркът и оръдието. Старият град, истинският град, който е съществувал тук. За известно време се възцари мълчание. Всеки бе потънал в мислите си.

Пръв се размърда Бартън.

— Ще сляза към оня край. Оттам започваха „Милтън“ и „Джоунс“.

— Сега се наричат „Дъдли“ и „Рътлидж“ — отвърна Кристофър и закрачи в обратна посока. — Аз ще взема отсамния край.

Бартън стигна до ъгъла и спря. В мрака едва успяваше да различи прегърбената фигура на стареца.

— Кажи ми, когато си готов! — извика Кристофър.

— Започваме сега. — Бартън усети че го завладява нетърпение. Но бяха загубени цели осемнайсет години. — Заеми се с оня край. Аз ще работя върху тоя.

— Мислиш ли, че ще успееш? Градският парк бе доста голям.

— Страшно голям — измърмори Бартън и въздъхна. Той застана с лице към старите, потънали в разруха магазини и повика на помощ всичките си сили. На другия край Уил Кристофър направи съвсем същото.

9

Когато Скитничката се появи, Мери лежеше свита на леглото и четеше някакво списание.

Тя излезе от стената и прекоси стаята, пристъпвайки бавно със затворени очи, помръдващи устни и стиснати юмруци. Мери захвърли списанието и бързо се изправи на крака. Никога преди това не бе виждала тази Скитничка. Възрастна жена, вероятно около петдесетте. Едра и пълна, с посивели коси и масивен бюст, който се очертаваше под ушитата от груб плат рокля. На строгото й лице бе застинало сериозно изражение, устните й нашепваха нещо беззвучно, докато преминаваше през голямото кресло за да се изгуби зад насрещната стена.

Едва тогава Мери долови туптенето на сърцето си. Гостенката очевидно търсеше нея, но не бе преценила добре разстоянието и отиде твърде далеч. Помръдването на устните й означаваше, че брои крачките, но вероятно някъде бе сбъркала.

Мери излезе забързано от стаята, спусна се по стълбите, премина през хола и изтича навън. После заобиколи къщата откъм страната, където беше нейната стая. Докато чакаше да се появи Скитничката, тя си спомни за един от предишните гости, който не бе преценил точно къде свършва стаята и си бе отворил очите вътре в стената. Повече не го видя, а седмици след това из къщата се носеше тежка, неприятна миризма.

Нещо проблесна. Нощта бе тъмна, само няколко звезди светеха в небето. Скитничката най-сетне се появи. Вървеше бавно, внимателно. Очевидно се готвеше да си отвори очите. На лицето й се изписа напрежение. Страх. Мускулите й потрепваха. Устните й беззвучно мърдаха. Тя внезапно отвори очи — и се огледа с неприкрито облекчение.

— Тук съм — каза Мери и се приближи към нея.

Скитничката приседна на един камък.

— Слава Богу. Толкова се страхувах… — тя продължаваше да се оглежда нервно. — Отидох твърде далеч, нали? Намираме се извън сградата.

— Няма значение. Какво искаш?

Изглежда най-сетне Скитничката се успокои.

— Каква хубава нощ. Но студена. Не е ли по-добре да си сложиш пуловер? — тя помълча и после добави. — Аз съм Хилда. Никога досега не си ме виждала.

— Така е — съгласи се Мери. — Но аз знам коя си. — Тя приседна близо до Скитничката. С отворени очи, Хилда имаше съвсем обикновен вид. Загубила беше призрачния си изглед и сякаш бе напълно материална. Мери протегна ръка и я докосна. Почувства тъкан, под нея плът. И топлина. Тя се усмихна и Скитничката й отвърна с усмивка.

— На колко си години, Мери?

— На тринайсет.

Скитничката протегна ръка и разроши косите й.

— Хубаво момиче си. Предполагам, че имаш доста приятели. Макар че, може би си твърде малка за това.

— Мен искаше да видиш, нали? — запита любезно Мери. Чувстваше се малко притеснена, някой можеше да ги завари, а и освен това беше сигурна, че става нещо много важно. — Какво се е случило?

— Имаме нужда от информация.

Мери едва подтисна разочарованието си.

— Каква информация?

— Както знаеш, имаме напредък. Най-сетне приключихме с картографирането. Разполагаме с подробен план на оригинала, разработен с максимална точност. Но…

— Но това не значи нищо.

Скитничката не се съгласи с нея.