Война на реалности

Тя нежно се потупа по джоба и същевременно усети как грубата материя блъска тялото й. Все още не можеше да свикне с това раздвояване, жадуваше за мига, в който нещата ще се върнат на местата си.

Най-сетне стигна „Джеферсън“. Затича се по улицата с развяти коси и бясно туптящо сърце. С една ръка притискаше джоба на жилетката, би било направо ужасно ако малката фигура изпадне от него и се смачка на пътя.

Пансионът се изправи пред очите й. На верандата, няколко посетители се наслаждаваха на прохладната нощ. Мери сви от пътя, прехвърли се през оградата и пое към към плевнята. Прихлупената сграда се издигаше мрачно на фона на нощното небе. Тя приклекна в сянката на един храст и пое дълбоко дъх, оглеждайки обстановката.

Питър със сигурност беше вътре. Горе, в работилницата при неговите клетки, стъклени буркани и банки с глина. Мери се огледа с надежда да зърне някоя от нейните пеперуди-съгледвачки, за да я изпрати вътре. Но наоколо не се виждаха никакви пеперуди, а и да изпратеше, едва ли щеше да оцелее вътре.

Бръкна внимателно в джоба на жилетката и извади собственото си миниатюрно превъплащение. Гледката на едрата вълнена материя внезапно изчезна. Мери затвори очи и направи опит да съсредоточи колкото се може повече от себе си в голема. Почувства, че е я стиска някаква огромна ръка (нейната собствена!), че я притискат и то доста грубо едри като дънери пръсти.

Като прехвърли внимателно съзнанието си от едното тяло в другото, тя грижливо постави голема на земята и го обърна в посока към плевнята. Още с първите крачки големът навлезе в зоната на невидимо въздействие.

Мери накара голямото си тяло да приседне в сянката на храста, със сгънати крака и ръце обхванали коленете. Така можеше да съсредоточи цялото си внимание върху голема.

Големът пресече незабелязан зоната на невидимо въздействие. Заобиколи предпазливо плевнята. Някъде тук Питър бе поставил малка стълбичка за своите съгледвачи. Озърна се. Стената на плевнята се издигаше като невероятно висока планина, която се губеше нейде в мрака на нощното небе. Самата плевня беше с такива колосални размери, че буквално й се струваше безкрайна.

Най-сетне откри стълбата. Докато се изкачваше несръчно подминаха я няколко паяка, които бързаха надолу. А веднъж край нея претичаха възбудено и чифт сиви плъхове. Мери продължи да се изкачва внимателно. В храстите под стълбата се гърчеха змии. Питър бе вдигнал всички свои слуги тази нощ. Изглежда бе преценил ситуацията като много тревожна. Тя стигна до края на стълбата и влезе в тъмен и дълъг тунел. На другия край мъждукаше светлина. Вече бе наблизо. Нито една от нощните пеперуди не бе успяла да проникне толкова навътре. Отсреща беше разположена работилницата на Питър.

Мери спря за миг движението на голема и се върна обратно при свитото край храстите тяло. Направо се бе вкочанила от студ. Нощта бе хладна, не можеше да остане още дълго на това място.

Протегна ръце и крака и раздвижи мускули. Големът можеше да остане доста дълго в плевнята. По-добре ще е да намери друго място за предишното си тяло. Може би някое от денонощните кафенета на „Джеферсън“. Ще си седи там и ще си сръбва топло кафе, докато големът си върши работата. Дори може да си поръча препечен кекс със сироп, да прелиства някой стар вестник и да си слуша музика.

Тя започна да се прокрадва през храстите. Почувства, че я побиват студени тръпки и загърна по-здраво жилетката. Сигурно е забавно да имаш две тела, но и проблемите които възникват от това не са малки…

Нещо падна върху нея. Паяк, от дървото под което се бе свила. Тя бързо се отърси от него.

Още няколко паяка се вкопчиха в нея. Остра болка прониза бузата й. Тя подскочи ужасено и размаза животинката по лицето си. Изведнъж върху нея се изля сив потоп от гърчещи се гадини, други запълзяха по краката й откъм храстите, проникнаха в крачолите на джинсите, лазеха по тялото й.

Плъхове. Паяци, които се свличаха по шията и раменете й на кълба, заплитаха се в косите й, дращеха под разтворената й риза. Мери изпищя и се задърпа отчаяно. Появиха се още плъхове, които забиваха безмълвно острите си зъби в нея. Тя се затича без да вижда нищо, ослепяла от неистовата болка. Плъховете увиснаха на страшните си зъби. Мери се залюля. Паяци покриваха лицето й, лазеха по гърдите й, свиваха се под мишниците.

Тя се препъна и падна. Краката й се оплетоха в ниските храсти. Плъховете се нахвърлиха отгоре й. Цели рояци от плъхове. Над нея се сипеше дъжд от паяци. Мери се гърчеше, тялото й гореше, разкъсвано от болка. Леплива паяжина се стелеше върху лицето й, проникваше в носа, в устата, задушаваше я.

С невероятно усилие тя успя да се изправи на колене, пропълзя няколко крачки, след това се свлече под неимоверната тежест на хапещите и жилещите я гадини. Те късаха кожа и плът, дълбаеха тунели към костите й, поглъщаха тялото й. Мери пищеше и се дърпаше, ала лепливата паяжина заглушаваше нейните виковете. Устата й се напълни с паяци, които пъплеха към гърлото, носа, навсякъде.