Война на реалности

Нещо изшумоля в тъмните храсти. По-скоро почувства, отколкото видя пълзящите към нея змии. Нямаше очи, с които да вижда, нито уста, с която да вика. Знаеше, че краят й е близо.

Беше вече мъртва, когато пепелянките се плъзнаха по отпуснатото й тяло и забиха отровните си зъби в меката, безчувствена плът.

11

— Не мърдай! — извика с рязък глас доктор Мийди. — И не вдигай шум!

Той излезе от сянката зад тях, мрачна фигура с дълго палто и нахлупена ниско над очите шапка. Бартън и Кристофър замръзнаха, когато видяха тежкия „Колт“ в ръката му. Бартън отпусна надолу щангата, готов за всичко.

Над тях се издигаше Сенчестата къща. Вратата й бе широко отворена. Повечето от прозорците светеха — пациентите на доктора още не бяха заспали. Дворът тънеше в мрак. Хладният нощен вятър шумолеше в листата на кедрите.

— Видях ви от фургона да се качвате нагоре по хълма — рече доктор Мийди. — Той освети лицето на Бартън с джобно фенерче. — Помня ви. Вие сте човекът от Ню Йорк. Какво търсите тук?

Бартън пое дълбоко въздух.

— Дъщеря ви ни каза да дойдем.

Доктор Мийди се вцепени.

— Мери? КЪДЕ Е ТЯ? Тъкмо нея търсех. Излязла е преди около половин час. Нещо става тук — той се поколеба, след това изглежда взе някакво решение. — Влезте вътре — нареди им докторът и прибра пистолета.

Последваха го през осветения в жълтеникава светлина коридор, надолу по стълбите към неговия кабинет. Мийди заключи вратата и спусна пердетата. Той бутна настрана тежкия микроскоп и купчината схеми и записки и приседна на ръба на покритото с кафени петна дъбово бюро.

— Обикалях с фургона да търся Мери. Минах по „Дъдли“ — доктор Мийди впи очи в Бартън. — И там видях парк. Преди го нямаше. Дори тази сутрин го нямаше. Откъде се е взел? Какво е станало със старите магазини?

— Грешите — поправи го Бартън. — Паркът си беше там и преди. Още преди осемнайсет години.

Доктор Мийди облиза устни.

— Интересно. А знаете ли къде е дъщеря ми?

— В момента не. Тя ни изпрати да дойдем тук и продължи.

Настъпи мълчание. Доктор Мийди смъкна палтото и шапката си и ги захвърли на бюрото.

— Значи вие върнахте парка обратно, така ли? — запита той. — Един от двама ви трябва да има доста добра памет. Скитниците се опитват постоянно, но досега не са постигнали никакъв успех.

Бартън почти спря да диша.

— Искате да кажете…

— Те знаят, че нещо се е случило. Картографирали са целия град. Излизат всяка нощ и се скитат със затворени очи. Кръстосват навсякъде. Мъчат се да си припомнят всички подробности от подлежащия слой. Ала напразно, нещо не им достига.

— Вървят със затворени очи? Но защо?

— За да не попаднат под въздействието на илюзията. Могат да минават през нея стига да не я виждат, но отворят ли очи — тя се връща обратно. Фалшивият град. Знаят, че е нереален, че е наслоен върху истинския. Но не могат да се отърват от него.

— Защо не?

Мийди се усмихна.

— Защото самите те са променени. Защото всички те са били тук, когато е настъпила Промяната.

— Кои тогава са Скитниците?

— Жителите на стария град.

— Така и предполагах.

— Хора, върху които Промяната е оказала само частичен ефект. Такива не са малко. Въздействието на Промяната в голяма степен е индивидуално. Различно, при различните хора.

— Като при мен — промърмори Кристофър.

Мийди го погледна.

— Да, ти си Скитник. С малко тренировка ще можеш да заобикаляш илюзията и да ходиш навсякъде като другите. Но не повече. Ти не можеш да върнеш обратно стария град. Защото и ти си засегнат до известна степен, като всички останали. — Той отново обърна очи към Бартън. — Никой от вас не притежава съвършена памет.

— Аз имам — каза Бартън и отвърна на погледа му. — Защото не съм живял тук. Напуснал съм града преди Промяната.

Доктор Мийди го гледаше мълчаливо.

— Къде мога да открия Скитниците? — запита отривисто Бартън.

— Те са навсякъде — отвърна уклончиво Мийди. — Не сте ли ги виждали?

— Трябва да тръгват отнякъде. Няма ли някакво място, където да се събират?

На лицето на доктора се изписа колебание. Сякаш беше разкъсван от неясни вътрешни противоречия.

— И какво ще стане ако ги намерите? — попита той.

— Ще реконструираме целият град. Ще го направим такъв какъвто е бил. Какъвто е все още отдолу.

— Мислите, че ще успеете да отхвърлите илюзията?

— Ако можем.

Мийди бавно сведе глава.

— Вие можете, Бартън. Вашите спомени са напълно запазени. Доберете ли се веднъж до картите на Скитниците, ще можете да… — той замлъкна. — Трябва да ви попитам още нещо. Защо искате да върнете стария град?

Бартън беше потресен.

— Защото това е истинският град! Всички тези хора, къщи, магазини — всичко това е илюзия! Истинският град лежи отдолу!

— А не сте ли се замисляли, че тези хора може би предпочитат илюзията?

В първия миг Бартън не го разбра. Но после всичко дойде на мястото си.

— Мили Боже — прошепна той тихо.

Доктор Мийди извърна глава.

— Точно така. Аз съм един от тези жители, не съм от Скитниците. Преди Промяната не съм съществувал, или поне не в този вид. И аз не искам да се върна обратно.

Бартън вече бе разбрал всичко.