Воля

Магда постоя известно време изправена. С последни усилия се помъчи да надвие съня, но главата й отново клюмна. И ето я пак в своя дом. Седнала до малката маса, старателно поправя детски тетрадки. Тихият пролетен ветрец ту леко си играе с пъстрото басмено перденце на прозореца, ту ненадейно се втурва в стаята и гальовно разпилява косата й. Тя отмята назад глава, вперила поглед в сияещата синя далечина, отдала душата си на сладки мечти. Ето, през един такъв пролетен ден Зарко ще застане пред прозореца, млад, красив, ще обгърне с лъчезарен поглед разцъфтялото поле, пробуждащата се за нов живот земя и с бързи движения на своята ловка ръка ще увековечи върху платното пролетта на живота. А тя, радостна, замаяна от щастие, с трепет ще следи всяко движение на четката.

Изведнъж силно хлопване на вратата прогонва мечтите й. Пред нея, олюляващ се, с подпухнали от пиянство очи, застава мъжът й. А миг след това по нея се посипват удари — по гърба, по гърдите, по главата. И тя безчувствено се свлича на пода, не усеща тежките удари с подкованите ботуши, не чува безспирния поток от ругатни. В душата й е пусто и мрачно. Унизена, смазана, защо да живее? Та това е всеки ден, всяка нощ. Не! Час по-скоро трябва да свърши! Тя бавно посяга и ръката и докосва хладното желязо на револвер. Но в този миг две топли детски ръчички обгръщат шията й.

— Мамо! Майчице моя! — нежно, като музика погалва душата й.

Магда бавно, уморено отваря очи и погледът й пада върху безкръвното лице на детето.

— Мамо! Майчице моя! — едва чуто мълвят неговите устни.

Тя мигновено скочи, разтърси глава, отмахна от челото си появилия се през тези кошмарни нощи бял кичур коса и коленичи до леглото:

— Как можах!… Как можах дори и насън да помисля това? Ти ще живееш! Ще живеем двамата!…

Колко време майката стоя така, тя не знаеше. Но когато привдигна лице, Магда видя, че двама от ранените войници се бяха приближили до леглото и в безмълвно съчувствие стояха с наведени глави.

— Ну, мамаша, он будет жить? — чу до себе си тя топъл мъжки глас и тутакси усети на рамото си корава другарска ръка. — Он будет жить! — повтори твърдо и уверено гласът.

Магда се изправи. Пред нея стоеше снажен, около четиридесетгодишен мъж. Войната бе направила лицето му грубо, израза — суров, но сините му очи говореха за детинска чистота и неподправено добродушие. Тя видя в тях да се прокрадват две сълзи и изведнъж почувствува, че не е сама, че хората й съчувствуват, че тези сурови, калени в огъня на войната мъже и възвръщат убитата от мъката вяра в живота.

— Вода! — все така тихо прошепна момчето.

Майката взе от масичката чаша с вода и като привдигна с лявата си ръка главата му, с другата я поднесе към пресъхналите му устни. Зарко усети приятната хладина на живителната течност и жадно отпи няколко глътки, а после извърна леко глава и попита:

— Мамо, защо е така тъмно у нас? Моля те, запали лампата! — От толкова дни и нощи насам той за първи път идваше в пълно съзнание, но все още не можеше да разбере добре какво се бе случило с него и къде се намираше сега.

Магда притисна устните си до неговата студена буза и не отговори.

7

Дванадесет дни и дванадесет нощи Зарко беше между живота и смъртта.

Според твърденията на лекарите, операцията бе минала благополучно, ако въобще можеше да се нарече благополучно това, че Зарко бе останал без двете си ръце, които хирургът изряза над китките, и че не можеше да вижда. Поради голямата загуба на кръв сърцето му бе отслабнало и едва-едва пулсираше, това бе наложило ампутацията да се извърши само с местна упойка. И сега момчето все още беше под страшните впечатления на доловените като в кошмарен сън думи: „режи“, „спри кръвта“, „заший“. Макар че болките вече не бяха така остри и непоносими, той често изпадаше в безсъзнание, викаше насън, бълнуваше и се мяташе в леглото.

Изтощен до крайност, организмът не беше в състояние да приема никаква храна. Подхранваха го чрез преливане на кръв й гликоза. От двете страни на леглото стояха високи триножници с прикрепени горе стъкленици, от които по каучукови тръбички с тънки металически цеви на края капка по капка се вливаше във вените му живот.

Всяка сутрин майката сама откарваше с подвижното легло момчето в превързочната за промивки и превързване. Отначало това беше за нея тежка и мъчителна работа. Когато лекарят развиваше дългите, напоени с кръв бинтове, тя пребледняваше, виеше й се свят и прехапваше силно устни, сякаш превързваха собственото и разранено сърце. Но после постепенно привикна и започна да помага на лекаря, като се стараеше да пипа крайно внимателно, леко и нежно, за да не причинява болки и страдания на детето си. И винаги, когато се връщаше с него в стаята, тя беше цялата в пот й имаше вид на човек, който току-що е извършил тежка физическа работа.