Воля

— Лимоните зная от кого са! — почти извика Зарко. — Това е работа на Ицо Ранков, те имат в мазето си голямо лимоново дърво в грамадна саксия. А другите неща… другите — не зная. Чети, чети по-скоро писмото!

Тя остави нещата до възглавницата му, отвори развълнувана големия син плик, седна и зачете:

„Мили наш другарю Зарко.

Пишем ти това колективно писмо ние, учениците и ученичките от IIIа клас.

Зарко, баба Гуна Сингерката разправяла на едно място, че с теб се случило голямо нещастие и уж че… (тук бяха зачеркнати с наплюнчван химически молив няколко думи), но ние не й вярваме. Пък онзи ден, като изпратихме Лена Панкова в болницата да провери, тя не могла да разбере нищо.

Зарко, в нашия клас има много новини. Другарят Стилянов отиде доброволец на фронта и сега имаме нов учител по алгебра — Павел Железаров се казва. Много е строг и никой вече не може да преписва задачите, когато имаме класно. Гриша пръв загази. Хвана го тъкмо когато вземаше листчето с решените задачи от Маргарита Станчева. Гриша веднага получи единица, а Маргарита се разрева и успя да се спаси от двойка…“

— Ах, че шмекер, ех, че диване! — врътна укорително глава Зарко. — Колко пъти съм му казвал да не прави такива работи! — А после — като се обърна натам, където смяташе, че се намира Николай Данилич, каза: — Знаеш ли, чичо Николай, Гриша Радоев е най-добрият ми приятел. То е такова едно нисичко, дребничко, ще речеш — никакво момче, ама е силен и пъргав като дива котка, никой не може да го надвие. А на волейбол няма по-добър играч от него в цялото училище. Ти, Джура, знаеш ли да играеш волейбол? — обърна се той към хърватчето.

— Слушай, слушай нататък! — побърза да прекъсне разговора майката, като махна с ръка на Джура да мълчи.

— Добре! Чети! Слушам…

— „Ние всички много се радваме — продължи да чете тя, — че нашите войски заедно с братушките тупат здравата хитлеристите. Ние също помагаме на войниците — обърна изписания с красив дребен почерк лист майката. — Цялото училище събра подаръци. А нашият клас изпрати на фронта десет чифта ръкавици, осем чифта чорапи, три вълнени шалчета и много други работи. Изплетоха ги нашите момичета и майките ни.“

— Виждаш ли, чичо Николай, какви славни момчета и момичета има в нашия клас? — не скри възторга си Зарко.

— Вижу, вйжу! — каза одобрително Данилич.

— Чети, чети нататък!

— „Стената на училищния салон, дето беше съборена от бомбардировката, е вече поправена. Ние всички помагахме, като носихме тухли, вар и разни други работи. Сега играем гимнастика в салона.

За много още неща има да ти пишем, но се страхуваме, че писмото ни ще стане много дълго и няма да го прочетеш. Е, хайде сега да съкращаваме! Ти, Зарко, слушай там добре докторите и гледай по-бързо да оздравееш и да се върнеш при нас, защото няма кой друг да редактира стенвестника, няма кой да пише лозунги. Карикатурите за вестника сега ги прави Пенчо Ракаров, но той, нали си го знаеш, уж рисува заек, а излиза дългоухо прасе…“

— Ех, че художник са си намерили! — засмя се незлобиво, от все сърце Зарко. — Сега той всички ще изнарисува като прасета…