Воля

За него беше важно стомахът му да бъде постоянно пълен, а какво по-напред или по-после ще влезе там, това беше второстепенен въпрос. Но затова пък хърватчето пращеше от здраве и бузите му се бяха зачервили като ябълки. Рентгеновият преглед бе установил, че двете му пищялни кости са вече зараснали. Нуждаеха се само от заякване чрез постепенни упражнения.

Далеч по-друго беше положението на Зарко. Макар и не съвсем като в началото, но неговият апетит все още не беше задоволителен. Той трудно се задържаше седнал на леглото си, виеше му се свят от слабост.

С особена упоритост и постоянство Николай Данилич се зае да го привикне да яде.

— Апетитът идва с яденето! — често повтаряше той старата народна мъдрост.

Когато Зарко започваше да се мръщи, да свива устни или отблъсва с език лъжицата, с която майка му го хранеше, Данилич се ядосваше и непрекъснато мърмореше:

— Ну, дурачок, ешь, ешь! Чуваш?… Ако не ядеш, ще ти се разсърдя… Да, да, обезателно ще се разсърдя! Та това вече, моля ти се, на какво прилича? Супата не си доял, от готвеното само няколко пъти хапна, десертът ти е още почти неначенат… Ще се ядосам някой ден и ще избягам в другата стая!

Тази заплаха обикновено постигаше целта.

Но случваше се понякога момчето да не може да погълне дори и три лъжици от някакво разводнено и блудкаво произведение на болничния готвач. Тогава на Данилич се отваряше тежка и уморителна работа. Той се впущаше в дълги речи за ролята и значението на супите в човешкия живот или за хранителната стойност и калоричност на консервираните зеленчуци, които, откровено казано, и сам не обичаше и които с удоволствие предлагаше на Джура. Ако все пак никакви речи и беседи, никакви заплахи не можеха да помогнат, Данилич млъкваше, преструваше се на страшно сърдит. А после излизаше нанякъде и скоро се връщаше с парче сланина, кашкавал или плешка от варена кокошка. Той си бе създал широки връзки с хората от кухнята и с болните, които бе забелязал, че получават по-често колети и подаръци от близки.

Всички тия усилия не отидоха напразно.

Един ден на обед за голямо неудоволствие на Джура Симич Зарко се надигна от леглото и извика:

— Внимание, внимание! Приемам подаръци! Има ли някой да се отказва от нещо?

— Подарявам неначената супа с кюфтенца! — обади се някой от единия край на стаята.

— Подарявам тлъсто свинско с ориз! — извика друг от другия край.

— Мамо, донеси ги, моля ти се — каза Зарко и устните му се разтегнаха в доволна усмивка.

— Вот и молодец! Браво! — радостно развълнуван възкликна Данилич и без да обявява своя подарък, сложи на нощното му шкафче десерта си — мляко с ориз.

От този ден Зарко престана да се различава много по апетит от Джура. На всяка закуска, на всеки обед или вечеря и около него започнаха да се трупат „подаръци“. Единствената разлика между двамата беше тази, че докато Джура лапаше без ред кое както му дойде подръка, Зарко строго се придържаше към установената традиция: започваше с бульон или супа, след това изяждаше една-две порции готвено и завършваше с десерта.

За по-малко от седмица той така укрепна, че можеше вече с помощта на майка си да става и да се разхожда из стаята.

10

През определените за посещения дни в стая номер четиринадесет се събираха много хора, толкова много, че нямаше къде да се поберат дори и прави. Наистина ходещите болни излизаха за свиждане с близките си в коридора и при топло време — в градинката, но все пак се наложи в четвъртък и неделя няколко от леглата да се изнасят временно навън, за да се отвори повече място.

Като гледаше как при другите болни идват близки, в очите на които всеки можеше да прочете обич и загриженост, страх и надежда за оздравяването на тези, които лежаха тук, Магда чувствуваше двойно по-голямо нещастието си. При Зарко и при нея никой не идваше. Само понякога се отбиваше случаен познат, дошъл тук при друг болен, осведомяваше се повече от любопитство, отколкото от съчувствие за здравето на детето, казваше няколко утешителни думи, в които и сам не вярваше, и си отиваше.

Магдините родители отдавна бяха починали. Роднините й на село сякаш бяха я забравили. Близките на мъжа й заради неговата грубост и лош характер не обичаха и нея.

В този огромен и сега сякаш чужд за нея град тя имаше само едно близко същество — сестра си Мариола, вдовица от Първата световна война. Измъчена, изтормозена, грохнала от слугуване при богати господари, Мариола имаше болно, разнебитено сърце. Тя не би могла да издържи, не би могла да понесе една среща със Зарко… Магда изтръпваше от страх при мисълта, че сестра й може да научи по някакъв начин за случилото се и да дойде в болницата.

Един неделен ден, когато стаята пак беше пълна с посетители и майката, за да надвие мъката си, четеше на детето някаква весела книжка, при нея се приближи дежурната сестра Филипова:

— Другарко Белева, при вас искат да дойдат три жени. Чакат долу на вратата. Портиерът не иска да ги пусне.

— Кои са тия жени? — скочи майката уплашена. — Дали едната от тях не е сестра ми?

— Не, не е сестра ви. Казаха, че са делегация някаква.