Воля

— Ами че аз съм вече почти здрав. Тия дни вече ще ми свалят превръзката от очите.

За Зарко нямаше никакво съмнение, че това, което говори, е самата истина. Тялото си чувствуваше здраво и силно. Болки в очите още имаше, но те бяха не дълбоко някъде навътре, а по клепачите, веждите и челото. Струваше му се, че ако ей сега махнат превръзката и промият заздравяващите ранички, той веднага ще прогледне. А колкото за ръцете, това е дребна работа — ще го поболят известно време пръстите, ще го посърбят, па ще оздравеят.

Трите жени стояха до края на приемното време. Те поразговаряха насаме с Магда и разбраха колко тежко и трагично беше нейното положение. От жал и от мъка майката отлагаше да каже страшната истина на детето си. Не намираше и сили да го подготви за онзи момент, който неминуемо щеше да дойде…

— Тежка, много тежка беда те е връхлетяла, Магда, не си дете да те лъжа — поклати загрижено глава баба Гуна. — Ама дошло ли е веднъж злото, отърваване няма. Стори си сабур, Магде, втвърди си сърцето и не се отчайвай. Ние пак ще дойдем, няма да ви забравим. То нали знаеш, сега не е като преди, и ние ще помогнем, и държавата ще, помогне, па нататък вече — добър е господ.

Когато гостите си отидоха, Магда разтвори пакетите, които бяха донесли. В тях имаше домашно приготвени сладкиши, прочитни книги и по един комплект бельо за двамата. Ясно бе, че тези подаръци бяха не от един или от двама. Сълзи на радост и умиление се отрониха от очите й. Сега Магда не се чувствуваше самотна, ненужна, отритната от всички на света.

Не по-малко беше развълнуван от посещението и Зарко. Той обърна забинтованото си лице към посоката, откъдето идваше шумът от хартия, и весел забъбра:

— Ето че и баба Гуна дойде, и леля Кайтазова дойде, и другарката Серафимова… и другарите ми не са ме забравили! — Тук той замълча и като въздъхна, съвсем тихо додаде: — Само татко не идва!…

Шумът от хартията престана за миг и пакетчето, което майката държеше, се изплъзна от ръцете й. Но тропотът от неговото падане не направи впечатление на Зарко.

— Дали няма да дойде, мамо? — попита той с тъга. И като не получи отговор, отново въздъхна: — Защо е такъв!…

Майката приседна на леглото и помилва с ръка главата му:

— Не зная, момчето ми!… Моля те, ако ме обичаш, никога не ме питай за това… Някога ти сам ще разбереш.

Замълчаха и двамата.

11

Когато беше здрав, свободното си време Зарко прекарваше в три любими занятия: рисуване, четене и спортуване. Веднъж неговият най-добър приятел Гриша Радоев го попита:

— Слушай, Зарич, представи си такова нещо: дойде, да речем, сега някакъв зъл вълшебник и каже: „Вие, момчета, отсега нататък нямате право на повече от едно занимание. Избирайте: или само рисуване, или само четене на книги, или само спорт!“ Ти какво ще избереш.

— Глупости! — каза Зарко. — Преди всичко такива вълшебници няма и не може да има.

— Е добре де, няма. Казвам ли ти аз, че има? Но представи си, че има. И дойде, да речем, такъв един черен, опашат дявол с кози рога, с голям корем и заповяда: „Избирай!“ Ти какво ще кажеш?

— Ще кажа: „Слушай, господин дяволе, я да се махаш от главата ми, докато не съм те халосал с нещо по темето!“

— Несериозен човек си ти Зарич, и туйто! — даде си вид Гриша на ядосан, а после, като помълча, добави: Аз например в такъв случай, без да му мисля много, бих казал: „Избирам спорта!“

— Е? И после цял живот само футбол или волейбол ще играеш. Даже и на осемнадесет години като станеш? Ха-ха-ха! — засмя се от сърце Зарко. — Кльощав и прегърбен дядко! Ех, че център-нападател ще ми бъдеш тогава!

— Стига си се кикотил бе! Сериозно те питам, какво ще избереш ти?

— Е, па рисуването! — отговори най-после Зарко.

— Така си и знаех! — каза предизвикателно Гриша. — Ти ще станеш Рафаело или как там го казваха?… Микеланджело…

— Я не дрънкай глупости! — засегна се Зарко. — Знаеш ли ти какво значи да си Рафаело или Микеланджело? Най-много хиляда фурни хляб трябва да изядеш, за да стигнеш поне до пояса им…

— А ти не се отчайвай — не спираше Гриша, който този ден беше в особено настроение. — Ти вече двадесетина фурни си изял, остават ти още деветстотин и осемдесетина…

— Гриша, млъкни, ще се скараме!

— Нямам такова намерение засега!… Ех, ти, Микеланджело! — Гриша хвана изотзад приятеля си през кръста и го понесе като чувал из двора. Зарко риташе с крака, махаше смешно с ръце, но не можеше да се откопчи от набития и здрав като млад мечок Гриша.

Като се измори, Гриша го занесе на предишното му място до статива, където Зарко бе започнал да рисува пейзаж, и с комичен реверанс се извини:

— Прощавай, Зарич, ама много ми е весело днес! Маргарита казала на едно място, че най-много на света обичала спортистите, защото били силни…

— Съмнявам се дали ще обича такива мутри като твоята! — каза престорено сърдит Зарко, като размиваше зелена акварелна боя за пейзажа си.