Воля

Неочаквано Зарко се натъкна на едно интересно явление. Както си седеше на скамейката с попривдигнато към небето лице, той почувствува, че пред очите му не е така тъмно, както преди в болничната стая. Наведе глава към гърдите — не забеляза разлика. Не, не? Като че ли имаше разлика! Вдигна наново лицето си, но този път така, че да почувствува лъчите на слънцето. И чудно нещо! Пред очите му изплува мътно, едва забележимо, но не така кадифеночерно, а пурпурночервено петно. Дали не беше това някаква измама? Той пак наведе надолу лицето си, постоя няколко минути и отново го насочи към слънцето. Не, не беше измама! Пак се появи пурпурното петно. Може би силните слънчеви лъчи проникваха през леката превръзка и предизвикваха това странно червено петно? Не, не! Не може да бъде! Та нали лъчите дори и да проникват през бинта и марлите, клепачите му са затворени, защото по тях има болезнени заструпени ранички?

Зарко се замисли. Спомни си той, че някога имаше един неприятен недостатък — не можеше да спи на светло. Колкото и дълбоко да е заспал, достатъчно беше някой да запали електрическата лампа и той веднага се събуждаше. Колко пъти е имал разправии с майка си, която трябваше нощем да поправя ученически тетрадки, а той се сърдеше и искаше тя да загаси лампата, защото светлината му пречеше да спи.

— Може ли да бъде такова нещо! — прошепна той сам на себе си. Но като повтори още няколко пъти същия опит, все още колебливо и неуверено, сам си отговори: — Излиза, че може!

Когато майка му се върна, намери го зачервен, запотен и необикновено развълнуван.

— Какво ти е? Да не ти прилоша от слънцето? — попита тя с нескривана тревога.

— Не. Никога не ми е било така добре и радостно, както сега!

— Тогава защо си такъв? Защо така тежко дишаш, сякаш си тичал?

Зарко не смееше да й каже, защото сам още не вярваше.

— Я виж, добре ли стои на очите ми превръзката? — обърна той лицето си към нея.

— Разхлабена е, дето си се търкал в леглото! Охо — каза тя, — изместил се бинтът чак на челото ти, а на очите е останала само една тънка марля.

— Махни и нея!

— Не говори глупости!

— Махни я, моля ти се, веднага! — В гласа му сега имаше нещо особено, нещо повелително и нетърпящо възражение.

Майката внимателно хвана с два пръста парченцето марля, помъчи се да го вдигне нагоре, но то, изглежда отдавна отлепнало от раничките и изсъхнало, остана в ръката й.

Сега червеното петно пред очите на Зарко стана още по-светло. Той напрегна всички сили на волята си, преодоля режещата болка от слепналите мигли и отвори клепача на лявото си око.

— Виждам! — извика изведнъж той. — Мамо, аз виждам! Чуваш ли, виждам! Ето — тревата пред нас, ето — цветята, скамейките…

Майката не можеше да повярва. Уплашена и развълнувана от необикновеното състояние на детето си, тя стоеше като окаменяла и не знаеше какво да прави, какво да каже.

— Ето и тебе виждам! — обърна се той към нея, но изведнъж млъкна, спря полуотвореното си с мътна зеница око на нея и после с колеблив, несигурен глас попита: — Но това ти ли си, мамо?

Пред него стоеше дребна, слаба, измъчена побеляла жена. А само преди два месеца тя беше пълна, здрава и бодра, с черни като смола коси. Не! Това не беше неговата майка, а някаква чужда, непозната жена.

— Но ти… ти като че ли наистина виждаш? — каза тя през сълзи и задъхана от щастие, сложи ръката на сърцето си, сякаш за да го обуздае да не изхвръкне.

Разбрали, че тук става нещо необикновено и интересно, от другите скамейки в градината към тях тръгнаха болни, които бяха излезли на въздух и слънце.

— И надалече виждам! — изправи се Зарко. — Ето насам идват хора: един, двама, трима… започна да ги брои той, като инстинктивно посочваше към тях с дясната си ръка.

Но ненадейно, по-скоро почувствувал, отколкото разбрал, той забеляза нещо странно, нещо нередно в себе си. Спря поглед на протегнатата си напред ръка и дълго, мълчаливо разглежда забинтования отрязък. С един замах той отметна с лакти халата от раменете си. Подаде напред и другата ръка.

Онемяла от ужас, майката го гледаше с широко отворени очи и не смееше да помръдне.

— Ръцете ми! — изведнъж диво извика момчето. — Къде ми са ръцете?

Майката не издържа и задавено изхлипа.

Той разбра: ненапразно са били досега тези адски болки.

— Ръцете ми!… Дайте ми ръцете! — завика отново Зарко и хукна през лехите и цветята към отворената врата на болничната сграда. — Ръцете ми! Защо сте ми взели ръцете!…

— Полудя, горкото! — каза някой тихо.

Тези думи шибнаха майката като с камшик. Тя изохка и се стрелна да го догони.

Но Зарко не успя да отиде далече. Неукрепнал още, отвикнал от резки и уморителни движения, неговият организъм не можеше да издържи на такъв буен порив. Той престана да тича, повървя, олюля се като пиян и се спря до ниската циментова сграда на градинката. Зави му се свят, краката му се подкосиха. Той бавно се свлече върху рохкавата разкопана земя й изгуби съзнание.

Дотичаха бързо двама санитари, положиха го внимателно на носилка и го пренесоха на леглото му в стаята.