Воля

От баба Гуна Сингерката, която бе ходила вече няколко пъти в болницата, Гриша разбра, че Зарко наистина е останал без ръце, но че сега е по-добре и скоро щели да му свалят превръзката от очите. Това много го зарадва, но го и разтревожи, защото знаеше каква страшна трагедия щеше да преживее неговият най-добър другар. Той искаше поне сега, в този тъй тъжен момент, да бъде при него.

В неделя по пътя за болницата Гриша прехвърли в главата си всички възможни планове и комбинации, с които би могъл да надхитри бай Димо. Но нищо свястно и сигурно не можа да измисли. Той искрено се ядосваше, загдето природата го бе създала такъв дребен на ръст: инак би се опитал да излъже, че е по-възрастен.

Напразни бяха обаче всички ядове. Когато момчето стигна пред входа на хирургическото отделение на болницата, там намери председателката на женското дружество Вера Кайтазова. Тя разговаряше нещо с бай Димо, а после му остави някакъв пакет и тръгна да върви.

— При Зарко ли ходихте? — попита я Гриша.

— При него идвах — каза тя, — но днес не позволяват при него посещения.

— Даже и на възрастни?

— И на възрастни. Случило се е, изглежда, нещо, но не зная какво. Сам Зарко казал, че не иска никой да го посещава.

Това загрижи и озадачи Гриша. Какво се бе случило? Сигурно някой от посетителите е огорчил Зарко и затова сега той не иска никой да дохожда при него. Сигурно е така! „Инак не може да бъде!“ — мислеше си момчето. Ех, да знаеше само кой е наскърбил приятеля му! Така би му платил, така би му отмъстил, че никога вече да не го забрави…

Той отиде в градинката да си отпочине, преди да тръгне обратно за в къщи. Намери свободно място на една скамейка, на която седяха само двама души — стара бабичка и някакво малко, бузесто момче в болнична пижама и болничен халат, което държеше между коленете си две дървени патерици. Гриша беше сигурен, че това са баба и внук, но се излъга. Те седяха като чужди един на друг и не си продумаха нито дума. А после бабата стана и си отиде.

Гриша се премести по към средата на скамейката. Искаше му се да се запознае с това момче, да поговори с него — може би то щеше да знае нещо за Зарко.

— Ти от хирургията ли си? — приятелски се обърна той към него.

— Да — каза просто и с готовност момчето.

— Чакаш ли тук някого?

— Не.

— Отдавна ли си в болницата?

— Да.

Гриша се ядоса от това само „да“ и „не“ и още малко щеше да избухне с някакви обидни думи, но се въздържа:

Искаш ли да се запознаем?

— Очен!

— Аха, значи не си българин? — досети се Гриша. — Как се казваш?

— Джура Симич, хърватин.

— А аз се казвам Гриша Радоев.

— Аз тебе май че те познавам! — каза хърватчето на сравнително не лош български език.

— Познаваш?! — учуди се Гриша. — Че отде ще ме познаваш.

— Нали ти изпращаше ей такива големи ябълки?

— Чакай, чакай! Какви ябълки съм изпращал, на кого съм ги изпращал? — заинтригува се Гриша.

— На Зарко от нашата стая.

Гриша подскочи от изненада.

— Ама ти истина ли говориш? Значи, със Зарко сте в една стая?

— В една!

— Лъжеш! Аз никакви ябълки не съм му изпращал.

— Може пък дядо Димо, портиерът, да е сгрешил… — съгласи се хърватчето.

— Чакай, чакай… — хвана се за главата Гриша. — Така, значи, ябълки е получил Зарко от мене?

— Да. Две, ей такива големи. И аз ядох от тях.

— Хм!… Виж ти какъв бил тоя дядо Горила — учуди се Гриша, а после седна при Джура. — Разказвай, разправяй по-скоро за Зарко!

Хърватчето помълча, помисли, а после въздъхна и започна бавно и развълнувано:

— Вчера прогледна. Много му е мъчно за ръцете. Снощи цяла нощ плака. И сега още плаче. Никого не ще при себе си. — Джура замлъкна.

Не зададе друг въпрос и Гриша. Той опря лакти на колената си и се замисли. От очите му закапаха едри сълзи. Той си спомни колко хубаво рисуваше Зарко, как пъргаво и ловко играеше волейбол, как караше ски и как майсторски умееше да изреже от борова кора статуйка, да направи всякаква играчка. С какво и как вече той ще върши това? А как ще се храни, как ще се облича без ръце? Наистина, страшно е дори само да си помислиш!

— А какъв другар е само да знаеш? — тихо каза Гриша през сълзи. — За приятеля си е готов и в огъня да влезе?… — Той помълча, подсмръкна с нос, избърса с опакото на ръката си сълзите и додаде: — Той ме спаси от смърт.

— От смърт? — с любопитство запита Джура.

— Ами че да! Без малко не се удавих! — потвърди Гриша и започна да разказва: — През време на бомбардировките ние бяхме евакуирани в едно малко градче край река Панега. Там беше и Зарко с майка си. Ние с него още от малки другарувахме, но там се сприятелихме още повече и си дадохме клетва за приятелство и вярност до смърт. Един ден през миналото лято двамата излязохме на разходка. Вървяхме самички все нагоре покрай брега на Панега. По едно време гледам долу — малък вир.

„Хайде — викам, — Зарко, да се окъпем тук.“

„Дълбоко е — казва, — ще се удавим! И двамата не знаем да плуваме добре. Пък и хора не се виждат насам, няма кой да ни спасява, ако стане нужда.“

Ама такъв съм си аз, твърдоглав! Кой знае какъв инат ме хвана тогава и му викам: