Воля

И ето, вървят нашите момчета през една рядка, камениста горичка напълно спокойни, че няма никаква опасност. Но по едно време изведнъж: „Халт!“ — „Стой!“ значи. А немец никъде не се вижда — крият се, дяволите проклети, зад дърветата и скалите. Залягат нашите веднага и откриват огън напосоки. Но гръмва граната, трясва още една и — край! Загиват двамата, а Серьожа — в предсмъртна агония: двете му ръце откъснати над лактите. Постояли немците наоколо, почакали и като разбрали, че няма вече кой да стреля по тях, тръгнали да видят резултата от своята работа. А Серьожа лежи върху трупа на своя другар и кръвта от ръцете му изтича. Умира. За малко съзнанието му се възвръща и той гледа: идат. Един, двама, пет, осем немци. Какво е помислил той, милият, в този момент — дали за своята майка, дали за родината, дали за своите другари или за всички изведнъж, аз не зная, но все таки нещо му е дало сили да поживее още само минута-две. Серьожа дочакал немците да дойдат, да се струпат над него и тогава той със зъби възпламенил една от гранатите в колана на своя мъртъв другар.

— Когато пристигнахме в горичката — продължи той, — ние видяхме страшна картина. Нашите момчета бяха загинали, но и немците си бяха здраво изпатили. От осем души бе оцелял само един, и то само защото случайно забелязал какво прави Серьожа и успял да легне на време. Беше тежко ранен. Разпитахме го после. Той сам ни разказа как се е случило всичко. Немците идвали с намерение да унищожат една от нашите огневи точки.

Джура, който през всичкото време на разказа седеше на леглото и със затаен дъх следеше всяка дума, въздъхна:

— Ех, това е то истинско геройство!

Зарко лежеше като окаменял и все още не смееше да помръдне.

— А ти какво? — изгледа го строго Данилич. — Искаш да умреш, за да се отървеш от временни страдания. И никак не мислиш, че с това убиваш още един живот. Е, прощавай, брат, но тука прекаляваш. Това е, ако искаш да знаеш, нечестно и подло.

Данилич замлъкна. Мълчеше и Зарко. През целия разказ той не пророни нито дума, но по очите, по израза на лицето и по-тежко дишащите му гърди беше ясно, че всичко това го бе развълнувало много.

Зная, тежко ти е — подхвана отново Данилич. — Впрочем, да умреш, ти всякога можеш — и днес, и утре, и след двадесет години… Никой не може да ти попречи. Но да се родиш пак, ей, братко, не можеш!… Глупаво е, според мен, да умреш като стогодишна баба: „Ела, господи, прибери ми душата!“ Ти не си малък и трябва сам да разбереш. Няма господ, няма друг свят — има само дълбок трап и… червеи. Ну, ти попробвай, поживей, макар и така, доколкото силите ти стигнат. А може би пък животът не е така страшен, както ти си го представяш. Има сега кой да се грижи за тебе и за всички като тебе — вашата нова държава. И ти има за кого да живееш: за майка си, за обществото, за другаря си… Ах, каква добра майка и какъв другар имаш ти, брат! В неделя случайно се запознах с Гриша.

— С Гриша? — промълви тихо Зарко, увлечен всецяло от думите на Данилич и забравил всичко на света.

— Разкажи, Джура, какво каза онзи ден Гриша в градинката? — обърна се Данилич към хърватчето.

„Аз с радост бих му дал едната си ръка!“ — звънко издекламира Джура.

— Виждаш ли какъв човек, виждаш ли какъв славен другар? Даже само за него заслужава да живееш. Такъв никога няма да те остави в беда!…

Вратата се отвори и в стаята влезе Магда. Очите й бяха зачервени и подпухнали от плач. След нея се показа санитарката леля Трендафилка, добродушна, едра и червендалеста жена, която с едната си ръка дърпаше сервитьорката количка с обеда, а другата весело размахваше напред:

— Варда-а! Лапаницата пристига! Разпущай народе, коланите, тоя път велико ядене ще падне!

Джура със светнали очи гледаше изкусно наредените на количката порцеланови чинии, от които се вдигаше апетитна пара, и бързо-бързо преглъщаше слюнките си. А Данилич се премести на своето легло и се зае да разчисти нощното си шкафче, което му служеше за масичка.

Майката бавно се приближи до обикновеното си място и се отпусна уморено на стола. За нея идваше пак един от ония мъчителни моменти, когато трябваше напразно да моли и увещава сяна си да яде.

Зарко дълго гледа нейните бели коси, потъмнялото й измъчено лице и най-после каза:

— Мамо, искам да ям!

Тя се стресна, сякаш не вярваше на ушите си.

— Искам да ям! — повтори Зарко.

— Вот и молодец! — извърна се зарадван Данилич. — Така, виж, заслужаваш пак да те обичам!

15

Една сутрин, когато Зарко се връщаше от превързочната сам — майка му го бе оставила за малко и бе излязла за някои дребни покупки, — пред входа на болничната сграда видя многоместна военна кола. Около нея се суетяха съветски войници. Едни разговаряха високо и оживено с наизлезлите болни, други си стискаха ръце с тях, трети се прегръщаха, отправяха си благопожелания, разменяха си адреси.

Зарко се спря на няколко крачки от колата, гледаше с любопитство и се чудеше какви са тия войници и защо са дошли тук. Но изведнъж между тях той зърна един необикновено рус, с патерици войник.