Воля

След толкова дълго време майка му за първи път излезе и отиде в къщи, за да види какво става там, да почисти, да подреди, защото скоро вече щяха да изпишат Зарко от болницата. Неотдавна доктор Попов й бе казал, че момчето ще може да идва само за преглед като приходящ, а през другото време тя сама да го превързва.

Магда се върна късно следобед, изморена от къщната работа, но весела и окуражена. Тя бе намерила време да отиде и в училище, където децата и колегите й я посрещнаха с много топлота и съчувствие. Директорът на училището Константин Стоманяров, възрастен, улегнал човек, с бели като сняг коси и добродушно усмихнато, широко лице, бе уредил всички формалности за нейния дългосрочен отпуск. Той се бе погрижил и за редовното требване на заплатата й и сега тя нямаше основание да се тревожи, че може да остане без пари. Отнесли се бяха с внимание към нея и комунистите от кварталната партийна организация, и безпартийните хора, и жените от женското дружество. Всички й предлагаха услугите си, всички бяха готови да й помогнат кой с каквото може.

Само едно хвърляше мрачна сянка върху доброто настроение на Магда през този ден: щом станеше дума за мъжа й, и директорът Стоманяров, и секретарят Векилов, и Кайтазова, та дори и баба Гуна Сингерката бързаха да променят разговора, сякаш криеха нещо или им беше неудобно да говорят за него. Това Магда тълкуваше посвоему. „Съчувствуват ми хората, не искат да ми припомнят за него“ — мислеше тя с благодарност.

Джура се чувствуваше вече напълно здрав. Неговите счупени кости бяха окончателно зараснали и той ходеше свободно без патерици, подпирайки се само на едно дряново бастунче, което му бе подарил портиерът бай Димо.

Зарко и Джура сега рядко се задържаха в стаята. Наметнати с болничните си халати, те с часове седяха на скамейките в градинката или се разхождаха из двора и разговаряха за най-различни неща. Но напоследък пред тях все по-настойчиво изпъкваше един важен и труден въпрос. Ето, след изписването Зарко ще си отиде у дома. Ами Джура? Той няма тук нито роднини, нито някакви близки. Къде ще отиде, как ще живее?

— Знаеш ли какво, Джура? — каза веднъж Зарко. — Ела да живееш у нас. Мама много те обича. Аз ще поговоря с нея. Тя няма да откаже.

— Не! — тъжно поклати глава хърватчето. — Трудно ще й бъде. Вие и без това сте толкова бедни!…

— Глупости!

— Не е глупости!… Аз тук се научих много да ям…

— Тогава къде ще отидеш?

— Не знам!… — очите на Джура се напълниха със сълзи.

Но тревогите на двете момчета се оказаха напразни. Не много след този разговор в болницата пристигнаха с лека кола един мъж и една жена от Централния комитет на Българската помощна организация. Доведе ги при Джура сам управителят на болницата доктор Боев.

— Здравейте, другарю Симич! — каза с приветлива усмивка жената.

— Здравейте! — смутено и поуплашено отговори Джура и колебливо посегна към подадената му ръка.

— Как си, оздравяха ли вече краката? — ръкува се с него и мъжът, като назова името си — Огнянов.

— Оздравяха! — все още учудено каза момчето.

— Ние научихме, че ти си бил тук много мирен и послушен — подхвана пак жената. — Затова дойдохме да те видим и да ти предадем поздравите на двама твои приятели.

— Кои са те? — оживи се Джура. — Откъде са?

— От фронта — каза мъжът и като извади от вътрешния джеб на сакото си измачкано войнишко писмо, допълни: — Пишат до нас, до Централния комитет на помощната организация, ония двама наши войници, които са те спасили и изпратили тук. Интересуват се за здравето ти и молят да се погрижим ние за тебе.

— Искаш ли да дойдеш с нас? — попита жената. — Ще те заведем на едно място, където има много такива момченца и момиченца без родители. Пострадали са също като тебе от фашизма и войната. Ще имаш там квартира, облекло — всичко необходимо. Ще ходиш и на училище. Искаш ли?

Джура мълчеше. Той погледна жената, погледна Зарко, който през всичкото време седеше на леглото си и внимателно слушаше, и изведнъж се разплака:

— Искам и аз у дома! Искам да отида при леля Дарина!…

— Е, е! Виж, това не очаквах от тебе! — намеси се с ласкав укор Огнянов. — Има ли сега нещо за плач. Няма. Ще постоиш известно време в пансиона, ще почакаш, а ние ще се погрижим да намерим леля ти Дарина или друг твой близък. Ще им пишем да дойдат да те вземат.

— Наистина ли? — трепна Джура.

— Разбира се! Това е най-лесното нещо, ти само ни кажи адреса на твоята леля.

— Ще ви кажа! И на чика Драгиша ще ви кажа! Той веднага ще дойде! — скочи зарадван Джура.

— Добре! Ето че се разбрахме. Хайде сега приготви се и да вървим.

Джура припна към коридора, намери там леля Трендафилка, която вече бе извадила от гардероба неговите стари парцаливи дрехи, преоблече се набързо и накуцвайки, дотича в стаята без бастун.