Воля

Каквото и вкусно ядене да му донасяха, дядо Вачо все намираше нещо да не му хареса: ту че е безсолно, ту студено или много горещо, ту пък изведнъж си въобразяваше, че му е, загорчало в устата и че това е видите ли, отрова, която някой нарочно е сипал в яденето му, за да го отрови и да се отърват от него, старият и уж ненужен вече човек. Още от първия ден на постъпването му болните започнаха да го наричат вместо дядо Вачо дядо Рачо. Измисли му този прякор Джура. И наистина, старчето напълно оправда новото си име. Всичко у него беше рачешко: и дългите му щръкнали мустаци, и костеливите му възловати ръце, и плешивата му лъскава глава, и самият му характер на сприхав, твърдоглав и опак човек.

В началото Зарко много се дразнеше от неговите постоянни оплаквания и мърморене, но после свикна. Беше му дори забавно и весело да го слуша.

Дядо Вачо лежеше по корем, защото циреите не му позволяваха да се обърне по гръб. Главата му се опираше на съвсем ниска възглавница и поради това той нямаше възможност да гледа нищо друго в стаята освен нощното си шкафче, малка част от голата стена и висящото на шнур бутонче на електрическия звънец. Може би това го предразполагаше да мисли само за едни и същи неща, само за болестта си, и той беше уверен, че непременно ще умре. А само при мисълта за това той изпадаше в панически ужас и единственото си спасение виждаше в електрическия бутон. Той пресягаше с костеливата си, прошарена с изпъкнали сини жилки ръка, хващаше го и натискаше бялото копче дотогава, докато в болницата се вдигнеше истинска тревога. Тичаха санитарките, тичаха сестрите, тичаха лекарите, а нерядко дотичваше и бай Димо, изплашен, че някъде може да е избухнал пожар. А когато всички се съберяха около леглото му и с трепет очакваха да видят нещо страшно и съдбоносно, дядо Вачо започваше една от своите безконечни обвинителни речи:

— Това е безобразие, другари! Хората тук умират, а вие нула внимание не обръщате; разхождате се насам-нататък без работа…

— А кой умира, къде умира? — запитваше някой.

— Виж ти въпрос! — ядосваше се дядо Вачо.

— Че знам ли аз кой умира? Това е ваша работа, да знаете. Да речем например, че самият аз умирам. Ето, душата ми ще изскочи от болки…

— Нищо ти няма, не се безпокой, дядо.

— „Нищо ти няма!“ Лесно е да се каже: „Нищо ти няма!“ Но я излекувайте ме де! Махнете ми циреите от това проклето място. Не мога да седна, не мога да легна като хората, не мога да мръдна от тях. Ето, и коремът ме заболя от лежане. Не искам вече да лежа. Пуснете ме да си вървя.

— Я гледай ти — не изтрайваше някоя от сестрите, — като че ли ние насила сме го докарали тук. Ами че върви си, щом като искаш.

— Видиш ли докторе, пъдят ме! — залавяше се сега пък за това опакият старец. — Тая мома иска да си ида оттука, че да умра. Тя сигурно е приятелка с моята снаха Гица или с моята баба. Те всички искат аз да умра, че да се отърват от мене. Разбрах аз каква е работата. Затова вчера ми донесоха горчива манджа, пък днес в супата ми плуваше ей такава муха…

За никого не бе трудно да разбере, че дядо Вачо лъжеше. Всъщност не муха, а дори и майски бръмбар той не би забелязал в супата си, защото не можеше да гледа без очила. А очилата си бе изгубил някъде по пътя за болницата.

През първите три дни дядо Вачо четири пъти вдигна такива тревоги. Най-после хората се ядосаха и престанаха да му обръщат внимание. Щом като звънецът в коридора започваше упорито и непрекъснато да звъни, санитарките казваха:

— Онова старче пак пощръкля! — И те все пак идваха да видят какво му е нужно, но никак не се задържаха при него, защото трябваше да слушат безконечните му глупости.

Зарко мълчаливо наблюдаваше и слушаше. Много неща у дядо Вачо не му харесваха. Ето тази сприхавост и капризничене например, постоянното недоволство от храната, от сестрите, от лекарите. Та това е наистина ужасно неприятно и досадно за околните. Но дали и сам Зарко не е изпадал в такова смешно положение?

Но у дядо Вачо имаше и нещо, което заслужаваше подражание. Това беше неговата безкрайна жажда за живот.

— Ех, да е такъв господ, още поне десетина годинки живот да ми подари! — въздишаше старецът. — Блазе ви на вас младите! И фабрики големи ще видите, и на аероплан ще се возите, и нов живот, хубав, ще живеете… А аз, ето на, проклетите циреи ще ме уморят и без време ще ме вкарат в гроба… Ох, боли-и! Сестро, донеси ми компрес!

И смешно, и тъжно му беше на Зарко от тези думи на стареца, но в тях имаше голяма истина. Заслужаваше да се помисли върху нея.

— Видиш ли, Джура — обърна се той една сутрин към хърватчето, — тъкмо седемдесет и осем годишен е тоя дядо Рачо и все още не му се мре, а аз… каква глупост ми беше влязла в главата!…

Раните на Зарко бързо започнаха да заздравяват. С всеки изминат ден болките в ръцете все повече намаляваха. Той понапълня, укрепна и в превързочната ходеше вече сам.