Воля

Но нищо не беше в състояние да утеши Зарко. През целия ден той непрестанно плачеше, викаше, проклинаше съдбата си. Не можеха вече с нищо да го заблудят. Той бе видял — ръцете му ги нямаше. През цялата нощ не можа да заспи. Майка му се уплаши, че той наистина може да полудее. На разсъмване тя помоли дежурния лекар да му даде нещо успокоително. Доктор Попов му постави морфинова инжекция. Зарко се успокои, заспа, но даже и в съня си от лицето му не изчезваше отпечатъкът на ужаса.

На другия ден той отказа да приеме каквато и да било храна. Напразно майка му го молеше да хапне поне няколко лъжички мляко, за да не се изтощава организмът му, напразно лекарите и сестрите го заплашваха, че ако продължава да плаче, ще се повредят очите му. На него всичко му беше безразлично.

За три дни той отслабна толкова много, че не бе в състояние и да става от леглото, бузите му хлътнаха, очите потънаха дълбоко в орбитите, носът изтъня и се заостри, устните избледняха като на мъртвец. Не му останаха вече сили и да плаче. По цели дни и нощи лежеше с поглед устремен в двете безпомощно прострени на гърдите му бинтовани ръце и само въздишаше дълбоко, провлечено.

Сега тревогите и безпокойствата на майката бяха още по-големи. С тая своя упоритост той можеше сериозно да заболее от друга някаква болест. До късно след полунощ тя стоеше над него, молеше го, увещаваше го и най-после, грохнала от умора и безсъние, се свиваше да подремне няколко минути на своята мизерна постеля на пода. И все пак тя скачаше веднага при всеки негов стон, при всяко проплакване с надеждата, че ей сега той ще поиска да яде. А самата тя също не ядеше и за тия няколко дни бе заприличала на сянка.

— Ти си жестоко момче и аз не те обичам! — каза един ден Николай Данилич и само от леко потрепващите му устни личеше, че не казва истината.

Зарко бавно обърна глава и спря на него тъжен поглед, с който сякаш питаше: „И това ли трябваше сега?“

— Да, да! — натърти Данилич. Ти постъпваш жестоко и глупаво. Ти убиваш своята майка!

Ако Данилич му бе ударил плесница, Зарко едва ли би се изненадал и наскърбил толкова много, както го шибнаха последните думи. Той гледаше руснака с широко отворени, уплашени очи: „Значи, ти така мислиш за мене?“

— Тя вече едва се държи на краката си от слабост — продължи неумолимо Данилич. — И всичко това само заради тебе — от скръб, от грижи, от безсъние, от тревоги. Цели два месеца тя не е спала нито една нощ както трябва, не е сложила сладък залък в устата си. И ако ти продължаваш все така, никак не се знае кой от двама ви пръв ще умре — дали ти, или тя.

Зарко извърна глава надясно, където предполагаше, че ще види майка си, но нея я нямаше там — тя навярно бе излязла навън да си поплаче. Той си спомни колко пълна, здрава жена беше неговата майка преди нещастието и как той се изненада онзи ден, когато след толкова време я видя за пръв път. В душата му нахлу тревога, която сякаш измете предишната му мъка и страдания. Та той наистина никога досега не бе помислял за своята майка.

— Е да, понякога се налага на човек да умре — не спираше Данилич. — Но и когато умираш трябва да знаеш, че умираш в името на нещо голямо, велико, благородно. Ето сега е война. На фронта всеки ден умират хиляди войници. Но те умират, за да живеят другите — техните деца, техните родители, братя, сестри и близки. — Той седна по-близко до момчето, помълча известно време и продължи: — Никога, докато съм жив, няма да забравя това, което ми се случи да видя миналата година при Харков. Имаше в нашата рота едно съвсем младо момче. Сергей Иванович Крилцов, шестнадесетгодишен, доброволец. Как ли не го молихме да се върне при своите зад Урал, как ли не се мъчихме да го уплашим, да го прогоним от първата линия на фронта! Не и не! Не и не! Остана Серьожа при нас.

Беше светла лунна нощ. Престрелки наблизо не се чуваха, но всички бойци бяха нащрек и в пълна боева готовност. Трима души трябваше да заминат с важно поръчение до щаба на полка, който се намираше на не повече от два километра, в едно малко селце. В групата беше и Крилцов.