Воля

— На учителката Магда е син, живеят на втората пресечка зад училището. Наистина, добро дете, но… — Тук баба Гуна махна с ръка на непознатата да се наведе по-близо до нея и започна да й разказва нещо, като често-често въздишаше, клатеше печално глава и крадешком поглеждаше към Зарко.

Зарко нищо не чуваше, но по лицето на баба Гуна, по устните и ръкомаханията й разбра, че тя говори за баща му: „Пияница“, „побойник“, „нехранимайко“…

— О, горкичките! — възкликна високо непознатата.

Ако някой бе шибнал Зарко с камшик по лицето, той едва ли би почувствувал такава болка и обида, каквато изпита от тази единствена думичка: „горкичките“. Лицето му пламна, очите му се напълниха със сълзи. Той се извърна, за да се прикрие, а после бавно тръгна към дома си.

„Горкичките“ — с яд и злоба мислеше той. — Хората съжаляват повече мене и майка ми, отколкото Лена и болното й братче.

За щастие, в къщи нямаше никой. Майка му бе отишла в училище, а баща му още от по-миналата вечер не се бе връщал. Той се тръшна не разсъблечен върху леглото, зарови лице във възглавницата и цялото му тяло се разтърси от неудържимо ридание.

2

Първите пристъпи на душевна болка и обида попреминаха, но Зарко дълго остана да лежи така, тъжен и замислен. Пред очите му бялата стена на стаята оживя. Като на кинематографен екран той отново виждаше онова, което се бе случило преди няколко дни. Ето отвън в коридорчето се чуват стъпки, а след малко в рамката на вратата се появява набитата фигура на баща му. Той е гологлав, разчорлен, каскетът му се подава от джеба на балтона, където блести със станиоловата си обвивка бутилка ракия. Очите му гледат мрачно, а мускулът на лявата буза конвулсивно се свива и разпуща, откривайки два странични жълти и прогнили зъба.

— Е? Не ме очаквахте днес, нали? — политва той и изведнъж стаята се изпълва с противна миризма на спирт, на тютюн. Целият той е кален, мръсен, с полепнали по дрехите му бодили.

Зарко е до масичката си с книга в ръце, а майка му до него преглежда ученически тетрадки. Двамата мълчаливо се поглеждат и не знаят какво да отговорят. Ако кажат, че наистина не са го очаквали, Нино Белев, както всякога, ще удари с юмрук по масата и ще изреве: „Знаех си аз! Охолно и весело ви е без мене! Иска ви се някъде по улиците или в затвора да умра. Ама няма да ви огрее! Няма!…“ Ако пък кажат, че отдавна с нетърпение го очакват, че дори са ходили да го търсят из няколко кръчми, той пак ще удари с юмрук: „Защо съм ви потрябвал, муцуни такива! И кой ви дава право да ме търсите из кръчмите, името ми да компрометирате!“ Не може да му се угоди, по-добре е да мълчат. Но и това го дразни.

— Мълчите?… Ах, вие, муцуни такива! Значи, виновни сте. Веднага на колене — за прошка! — сочи той с показалец пода.

— Нино! — става майката, трепереща от гняв, но веднага съобразява, че с лошо нищо няма да постигне, и започва да го моли, да го увещава да седне, да се успокои, да си легне.

— Н-не! Муцуна такава! На колене, за прошка! — удря я той силно по рамото с лявата ръка, а с дясната грабва от поличката кухненския нож. С писък тя се хвърля и изтръгва ножа от ръцете му и застава пред него бледа, задъхана, страшна.

— Е?!

— Нищо! Пошегувах се само, муцуна такава!… Слагай да ям! — сякаш изведнъж изтрезнял, сяда той на стола. Но като вижда, че никой не му обръща внимание, измъква от вътрешния джеб на балтона си парче колбас и започва да дъвче с животинско настървение. Не се интересува той, че този ден фурната не извади хляб и че тази вечер жена му и детето му щяха да си легнат гладни.

— И все пак виновни сте, дявол да ви вземе! — ръмжи Нино с пълна уста. — Ако бяхте ме помолили, щях да ви простя…

… Неусетно спомените върнаха момчето половин година назад. Ето в ъгъла до печката седи и дреме баба Руска, стопанката на тази къщичка. Тя е кротка, наивна бабичка и даже в съня си се усмихва на някого — може би вижда отдавна починалия си дядо или безследно изчезналата си дъщеря. Лицето й е набраздено с безброй бръчки, беззъбата й челюст бавно премлясква и едва ли се допира до закривения й нос, главата й трепери от старост. Обещаваше й Нино Белев да я гледа до края на живота й, защото уж я уважавал и обичал като родна майка. Трогната, добродушната бабичка каза, че щом като е така, тя пък не му иска никакъв наем за квартирата. А малко по-късно с нотариален акт му прехвърли и правата си върху цялата къща. „Ами че тъй де, защо ми е на мене къща, та няма в гроба си да я нося утре?“ Но ето влиза сега новият собственик на къщата пиян, разтърсва за рамото задрямалата бабичка и реве:

— Кога ще мреш, муцуно такава?

— Какво кайш, сине? — сепва се старицата и поставя ръка на ухото си, за да чуе по-добре.

— Стигат ти, казвам, седемдесет години!

— Ех, стигат, стигат, сине, ама, види се, господ още не ме е…