Воля

Нино Белев беше около четиридесет и пет годишен, малко по-нисък от среден на ръст човек, широкоплещест и с дълги лапести ръце. Това го правеше да изглежда късокрак, с дълго туловище, макар че всъщност беше нормално развит. Недодялаността на тялото му се подсилваше от прекомерно широкия му сив панталон с къси, оръфани долу крачоли. Лицето му беше продълговато, с високо, артистично чело, на което винаги висеше къдрав кичур коса. Под гъстите му, красиво чупнати и почти сключени вежди светеха с остър метален блясък малки очи. На дясната му буза имаше белег от рана.

Като син на богат селянин, той бе имал възможност да завърши гимназия и дори да се запише да следва медицина в Софийския държавен университет. Съвсем скоро обаче бе принуден да напусне следването. Баща му внезапно почина от апоплектичен удар и братята и сестрите му налетяха като ястреби върху имота. Нино се върна в село, поиска съдебна делба. Продаде падналите му се тридесетина декара земя, но като разбра, че получените пари няма да му стигнат, потърси да се настани на някаква чиновническа служба. Назначиха го учител в едно затънтено селце към южната граница. Там се запозна с младата учителка Магда Горбанова.

Красива, жизнерадостна и весела, Магда изведнъж му се хареса. Но с него тя се отнасяше боязливо и сдържано. Плашеше я неговият настойчив и пронизващ поглед, едрите му месести ръце, самонадеяният му и наперен вид.

Скоро Нино замина войник и оттам започна да изпраща дълги поетични писма, в които заявяваше, че без Магда животът му бил „пуст и мрачен като нощ“, че „нейният мил образ навсякъде го преследвал“ и че ако тя не се съгласи да му стане жена, сам не знаел какво ще направи със себе си…

Добродушната и неопитна девойка го съжали. След цели две години упорство тя му отговори само с няколко думи, но и от тях бе ясно, че най-после Нино е „превзел крепостта“. Той веднага си издействува отпуск и пристигна в село.

Кой знае защо, сега вече девойката не се плашеше от него. Стегнат в спретната униформа на фелдфебел — школник, Нино изглеждаше висок, строен и красив. И тя, без много да мисли, даде съгласието си за годеж.

Шест месеца по-късно отпразнуваха сватбата и се преместиха да живеят в София. Той остана на служба в царската войска, а Магда получи учителско място в едно квартално училище. След една година се роди Зарко — здраво и хубаво дете.

Няколко години животът на младото семейство беше безупречен. Често обаче Нино се връщаше вечер от казармата ядосан и разстроен. Оплакваше се, че войниците били глупави и тъпи и че те само с ритници и плесници можели да се оправят. Но изглежда, че и войниците, от своя страна, мислеха за него така, защото една вечер той се върна в къщи със забинтована глава. Оттогава му остана белегът на дясната буза.

От казармата Нино бе привикнал да мисли, че на този свят има само два вида хора — командуващи и командувани. Себе си той поставяше в числото на първите, а жена си причисли към тия, които трябваше само да слушат и да се подчиняват. Всяко своеволие или неизпълнение на заповед, според него, трябваше най-строго да се наказва.

Но с този казармен режим Магда не можеше за нищо на света да се съгласи. Още в ученическите си години тя бе разбрала, че всички хора по начало са равни и че човек, който и да е той, какъвто и да е, трябва да се уважава, да се зачита.

И скандалите се заредиха най-напред по един или два седмично, а после зачестиха всеки ден.

Магда се мъчеше да му отстъпва, да не го дразни. Оправдаваше нервността му със службата.

— Ти, Нино — каза тя при един удобен случай, — струва ми се, трябва да напуснеш казармата. Твърде много нерви и сили хабиш там. Напусни, стани отново учител, или пък си намери някаква чиновническа работа.

Той не отговори нищо, а само многозначително се усмихна. Тази мисъл изглежда отдавна бе занимавала и него.

Няколко дни по-късно, една вечер, той се върна в къщи цивилен. Магда с ужас разбра, че е постъпил на служба в полицията.

От този ден между двамата израсна стени. Заедно живееха, но тя гледаше на него с някогашната боязън, като на чужд човек, в душата на когото не знаеше какво става и какви мисли го занимават.

— Сама искаше да напусна казармата, а сега си недоволна! — каза веднъж той в добро настроение.

— Исках, но не и да станеш полицай! — наблегна тя на последната дума.

— Защо? Та нима учителската професия е по-благородна от полицейската?

Магда трепна, сякаш някой внезапно запрати в лицето й кал.

— Ами че така де — продължи цинично той, — в училището деца възпитаваш, а тук — възрастни. Не върви ли някой по царския път, обича ли да чете забранени книжки — за ушенцето и в затвора, докато му дойде умът в главата! Комунистите, уважаема госпожо, напоследък се въдят у нас като бълхи. Наш патриотичен дълг е с тях никак да не се церемоним.

Магда беше безпартийна. Когато в учителската стая се разгаряше спор по политически въпроси, тя с досада казваше:

— Пак започнахте! Та малко ли са педагогическите въпроси, че се заловихте отново за политика?