Воля

— Благодаря, чичо Станчо! Много ти благодаря! Извинявай, че няма с какво да те почерпя. А, не, чакай, чакай! — сети се за нещо момчето. — Ето вземи! — той посочи с глава към дясното джобче на винтягата си, откъдето се подаваше крайчецът на една банкнота.

Бай Станчо посегна уж да вземе парите, но неочаквано го щипна с два пръста по брадата и си тръгна доволен и весел.

В друг случай Зарко би се разсърдил и дори би изругал, защото не е малка обида за него, седемнадесетгодишния мъж, който вече всяка седмица се бръсне, да го щипят като хлапе, но сега само се понамръщи и великодушно му прости. Пък и добряк беше тоя чичо Станчо — как да му се сърдиш!

Данилич се обаждаше от Сталинград. В началото той се извиняваше за закъснението. Отсъствувал от града. Бил в командировка из Урал и Алтайските планини.

Данилич се учудваше на Зарковите успехи и се радваше от все сърце. На три места той го наричаше „молодец“, сравняваше го със съветските комсомолци.

Сега, щом като Зарко вече можеше да върши толкова много неща сам и когато се е научил да пише така хубаво, той трябва да помисли за по-нататъшното си образование. Не бива в никакъв случай да се помирява. Трябва да чете, да се развива, за да стане истински комсомолец.

А колкото до него, до Данилич, то той си е пак на същата работа — шлосер в Сталинградския тракторен завод, който бе разрушен през войната и сега все още се възстановява. Липсата на дясната ръка съвсем не е пречка, за да работи както всички, а дори и повече. „Обичаш ли горещо работата си — пишеше Данилич, — нищо на света не е в състояние да те спре, да те отчае. Начини за работа ще се намерят най-различни. Та нали и затова е дадена на човека глава, да разсъждава, да измисля?“

Ето той, Данилич, е измислил нов начин за скоростно рязане на метал. Измислил е и разни приспособления в своя цех, които вече са внедрени като твърде уместни рационализации. Хората го обичат, уважават го и затова са го изпратили в Алтайските металургични заводи — и там да внедри рационализациите си. Всичко това Данилич пише на своя млад приятел не за да се хвали, не! А само да му докаже, че макар и с една ръка, когато човек поиска, може да работи не по-зле от другите, а в някои случаи дори да ги надмине.

А що се отнася до образованието, до усъвършенствуването, той пак повтаря — това е много важно нещо! Ето, те с Михаил Карпович, с когото пак заедно работят, както преди войната, макар че са вече възрастни хора, ходят на курсове за усъвършенствуване. Там им преподават разни професори и инженери. А посещават и вечерен партиен университет. Непростимо би било и особено ако той е млад, да не се учи постоянно.

Джура все още не бе му се обадил…

За своето образование Зарко неведнъж бе мислил. И неведнъж бе сънувал как отново с Лена и Гриша отиват на училище, как ту един, ту друг учител го изпитва на урок пред черната дъска. Но това бяха само сънища и мечти, и то толкова непостижими и глупави, че за тях не смееше дори да загатне пред майка си.

Но сега писмото ма Данилич разтърси душата му и от нея като паразити изпадаха всички колебания. „Обичаш ли горещо работата си, нищо на света не е в състояние да те спре, да те отчае!“ Това бяха думи на съветски човек, на комунист и те звъняха и ушите му настойчиво — призивно. Да, нищо на света не е в състояние да отнеме жаждата му за повече знания. Никой не може да убие в него изкуството. Ето с всеки изминат ден все по-здраво стои четката между двете му ръце, все по-уверени стават линиите на рисунките му с молив… Чакай, а защо пък един ден да не постъпи в художествената гимназия? Това някога беше желание и на учителя му по рисуване Петрашев. Дали да отиде и поговори с него, да се посъветва! Не, не! Виж ти каква глупост му хрумна в главата. Още прогимназия не е завършил, а и за гимназия замечта. Ще научат по някакъв начин за това такива като Жоро Кърлежа и после не можеш се показа пред хората от срам. Най-напред трябва да се помисли за трети прогимназиален клас, за матурата, а после за другото…

18

Да, най-напред за матурата, а после за другото!…

Но времето беше сега такова, че Зарко за нищо не можеше да мисли. Нито за изпити, нито за матура, нито дори за ядене или за сън.

Кварталът осъмваше с песни и замръкваше пак с песни. Младежите живееха с нещо ново, непознато досега. До късна вечер те изпълваха улиците, площадите, градинките и спореха, обсъждаха, убеждаваха се един друг.

— Не! Само Хаинбоаз и никъде другаде! — казваше решително някой.

— Ехе, къде по-интересно и весело ще бъде на линията Перник — Волуяк? — отговаряше запалено друг.

— Защо пък Перник — Волуяк? Там все едно, че си тук…

— Стига бе! Какво разбираш ти? И това е строеж за народа, за родината.

— Какъв си глупак! — сърди се не на шега някаква девойка. — Та ние да не строим прохода само за твое здраве?

Споровете не стихваха. Младежите шумяха вълнуваха се, дори понякога се нагрубяваха, но всеки един от тях гореше от едно и също желание — да даде труда си за родината.

— Ела с нас на Хаинбоаз! — пресрещнаха една вечер Лена група младежи.