Воля

— Не! Ние отиваме в Димитровград! — извика като от земята Гриша. — Славно ще бъде в Димитровград!

— В Димитровград! — тържествуваше Лена. — В града на младостта, на радостта, на песента!…

— Напред, другари, към Димитровград! — викаш и размахваше ръце Гриша от една скамейка.

— Димитровград? — появи се отнякъде Жоро Кърлежа. — Ще видите вие един Димитровград, като ви поникнат мазоли по ръчичките, като ви застърже стомахът от гола чорба! Ей тъй, на четири крака, ще избягате насам!…

— Ех, че достоен син на баща си! — извика някакво тънко гласче на девойка. — А вие още стоите и слушате! Баби!

— Позор! Да му платим, другари! — обади се друг.

— Дръжте го, момчета?

Жоро Кърлежа гузно се обърна насам-натам и хукна да бяга, но не успя да направи и десетина крачки и младежите го заобиколиха от всички страни. Отвсякъде се посипаха по него ритници. После момчетата нарочно отвориха кръга и му дадоха възможност да избяга. Сподирен от викове, дюдюкания и присмехи, Жоро тичаше, без да се обръща, и се вмъкна в първата попаднала му пред очите врата.

А младежките групи ставаха още по-шумни, още по-весели. Споровете се разгаряха, възторгът и мечтите за бъдещето нямаха граници. Пред очите на младежите израстваха язовири и шосета, проходи и железопътни линии, заводи и градове.

— Елате с нас! Елате при нас! — се носеше отвсякъде.

Зарко обикновено стоеше притулен зад някое дърво в края на градината. Душата му се стремеше към този шум, към тези гласно изказани мечти, но той не смееше да направи нито крачка към тях. Стоеше там самотен и забравен. Него никой не го канеше, никой не го викаше. Кому бе нужен той със своите осакатени ръце?

В края на месеца младежите заминаха с втората бригадирска смяна. Ицо, Пешо и Мутето заминаха за прохода на младежта Хаинбоаз, Колето и Васката — за Перник — Волуяк, а Мангето, Гриша и Лена и още няколко момчета — за Димитровград. Останаха само такива като Жоро Кърлежа и Маргарита, които не обичаха народната власт, и като Зарко.

Но и след това кварталът не стихна, не замря. Хората заживяха с новините от бригадите, с мечтите на децата си. Ту бабичка някаква ще закрета от двор на двор: „От внука е. Знаменосец го направили!“ Ту дете някое ще закрещи из улиците със светнали очички: „Ура! Кака станала ударничка.“ Ту случайно срещнали се жени ще заспорят, та дори и ще се поскарат: „Нашите «чайки» никой не може да ги надмине!“ А другата: „Ами! «Младогвардейците» къде-къде са по-напред!…“

А бащите сутрин на път за фабриките разговаряха:

— Е, прочете ли вчера за нашите! Разбиват планината, брей, нищо ги не спира!

— Да, хора ще се върнат.

— Така и трябва. На тях се надяваме. Нас, нали знаеш, животът ни посмачка. Не можем вече много да дадем.

— Ех, да съм сега на техните години!

И нерядко нечия загрубяла ръка уж случайно докосваше окото, за да избърше неволно бликнала сълза.

А в неделните и празнични дни още в тъмно из улиците забръмчаваха камиони. Шумът на моторите се смесваше с весела гълчава и викове. Утринната дрезгавина сякаш плахо отстъпваше пред тези жадуващи за труд хора. Градът отиваше на помощ на селото.

Е, как може да се мисли в такова време за физика, за математика, за учение въобще? Сякаш някой с нажежен гвоздей бодеше сърцето на Зарко и постоянно повтаряше: „Негоден си ти, ненужен си. Негоден си ти, ненужен си!“

В такова потиснато състояние на духа той седна и написа на Данилич дълго писмо. Разказа му за всичко, което ставаше в душата му. Изплака му цялата си мъка. Не се поколеба да му опише дори и своята нещастна първа любов, за която никой нищичко не знаеше досега. Съкрушително бе подействувало върху него заминаването на Лена заедно с Гриша за бригадата в Димитровград. Този път той нито обмисля какво трябва да пише, нито се стремеше да пише красиво, нито пък се стараеше да не прави правописни грешки. Пусна писмото, без да го препише.

И на път за в къщи от пощата, където бе отишъл да предаде писмото си препоръчано, Зарко си спомни възторга и неподправената радост на Данилич за успехите, които бе постигнал досега, трикратното „молодец“, с което го наричаше в писмото си. Стана му обидно и срамно до болка от това, че бе изпратил такова глупаво писмо, от всеки ред на което звучеше хленч и отчаяние.

— „Молодец!“ — спря се той. — Ама че и молодец ще види сега Данилич в мене!

Той направи още една-две крачки, а после изведнъж се обърна кръгом и с всички сили хукна към пощенския клон. Изправи се пред гишето и дишайки тежко от тичането, заговори на пресекулки:

— Другарко, писмото… писмото, което ви дадох… е с погрешен адрес. Може ли… може ли някак си…

— Не може, другарю! — отсече с негодувание чиновничката. — Трябваше предварително да си отваряте очите. Пощата замина.

— Значи, не може? — каза той съкрушен.

— Не се тревожете! — съжали го чиновничката. — Ако адресантът не се намери, писмото ви ще се върне обратно. Тя, съветската поща, е…

Но Зарко не дочака да чуе каква е съветската поща, защото бе излъгал за погрешния адрес и знаеше, че писмото му няма да се върне обратно.