Воля

— Напразно се боиш, че няма да те приемат другарите. Познават те вече всички и всички до един ще гласуват за тебе.

— Мислиш ли? — трепна обнадежден той.

— Не само мисля, а съм уверен. Ето ти заявление образец, попълни го и го подпиши. Намери двама души поръчители. Третият ще бъда аз. Напиши и съвсем кратка автобиография. Ако не искаш сам да ги донесеш в комитета, изпрати ги по Гриша, или пък кажи аз да дойда да ги взема. Събрание ще имаме в неделя.

Гриша и Бойко излязоха, а Зарко дълго се разхожда из стаята и мисли дали да подаде заявление, или да не подава. Ами ако в събранието не се получи болшинство? Секретарят е едно, а събранието, членската маса — съвсем друго.

Най-после той реши: ще подаде заявлението, пък каквото излезе!

21

Да! Секретарят е едно, а събранието, членската маса — съвсем друго!

Зарко седеше в левия най-отдалечен ъгъл на клуба и със свито сърце очакваше да започне събранието. До него Гриша весело разговаряше с Мангето и му припомняше някакви смешни случки в младежката бригада през лятото. Вратата минута след минута се отваряше и в салона по един, по двама и на групи влизаха младежи девойки, отупвайки при входа снега от шапките, от дрехите си и духайки в премръзналите си ръце. Лицата на всички бяха бодри, заруменели. Весело и шумно те сядаха по свободните столове, поздравяваха се, подхвърляха си шеги и после с любопитен поглед обхождаха салона, за да видят кои са новите кандидати. А новите си проличаваха отведнъж. Обградени от своите поръчители, те седяха някак особено приведени и не смееха да мръднат, не смееха да разговарят високо.

Салонът се напълни. Край стените се трупаха правостоящи. Сега Зарко беше незабележим отдалече и той по-смело се зае иззад рамото на съседа си да разгледа всичко. На малката естрада бе поставена маса с червена покривка и отпред срещу публиката висеше бял рисувателен лист, на който с червени разкривени букви бе написан лозунг: „Бъди достоен член на СНМ!“ Лоши и неугледни бяха и другите лозунги по стените, бездарно нарисувани бяха и портретите на Ленин, Сталин и Димитров, които гледаха от отсрещната стена към салона със смръщени очи. „Та толкова ли е трудно да се нарисуват или намерят от книжарниците по-хубави портрети?“ — ядосваше се Зарко.

Един по един зад масата заеха местата си и членовете от бюрото. Дойде там и един слабичък, с мургаво продълговато лице младеж, когото Зарко никога не бе виждал. При неговото появяване от предните редици изръкопляскаха, а после изведнъж целият салон гръмна от ръкопляскане и скандиране: „Ча-пай, Ча-пай, Ча-пай!“

— Кой е този? — запита тихо Зарко, като се поумириха.

— Чапай! — отговори Гриша. — Бивш политзатворник с три смъртни присъди. Избягал от затвора и станал командир на партизански отряд. Сега е секретар на градския комитет на СНМ. Славен другар! Идва през лятото и при нас, в бригадата.

Запалената ламаринена печка беше доста далече, отнякъде нахлуваше студен въздух, но Зарко почувствува, че му става нетърпимо горещо. Дали този Чапай щеше да остане до края на събранието и дали нямаше да каже: „А този пък без ръцете защо сте го пуснали тук?“

Секретарят Бойко откри събранието и веднага даде думата на Чапай.

Чапай говори само десетина минути, но всяка негова дума беше отмерена, точно на място и за това късо време успя да каже много неща. Той говори за ония, които не се върнаха от фронта и чиито деца сега се нуждаеха от хляб и от обич. Благодари на ония, които, едва съблекли войнишките шинели, обличаха работническите ватенки и заставаха до машините, хвърляха се в нова, трудова атака. Не забрави и тези, които гладни, боси, измъчени, месеци и години бяха бродили по козите пътеки из балкана. Но най-много говори Чапай за новия живот, който започваше, и за тия, които го създаваха.

— Тази вечер ще приемем нови членове в нашите редици — каза накрая Чапай. — Ала преди да вдигнете ръка за тях, другари, помислете си добре кои са те, какви са и заслужават ли да бъдат членове на Съюза!

Зарко си помисли дали тия думи не се отнасяха за него и горчиво съжаляваше, че бе подал заявление.

Започна най-после и приемането. Чапай не си отиде, а седна на мястото си, извади бележник и се приготви нещо да пише. Бойко разтвори папката пред себе си, извади първото поред заявление. Зарко изтръпна — помисли, че е неговото.

— Маргарита Станчева Баташка! — прозвуча гласът на председателя.

Изведнъж се вдигна невъобразим шум. Всички заговориха, всички негодуваха от нещо, но не можеше да се разбере от какво.

— Тук ли е другарката Баташка? — надвика всички гласът на Бойко.

— Няма я! — извика някой откъм вратата. — Но каква е тя другарка, тая Баташка, че бюрото я предлага за приемане?

Шумът в салона изведнъж стихна. А същият глас от вратата продължи:

— Това е една „зоза“, другари, една надута мамина щерка, която бяга от труд, както дяволът от тамян. Пет пъти я канихме да дойде с нас в бригадата — тя петнайсет пъти обеща, че ще дойде, а не дойде. А после разбрахме каква е работата — майка й е стара „аристократка“, фашистка, и тя не я пуска…