Воля

— Нямаме! — отговори вместо майка си Зарко.

— Добре! Моля, отбележете си тогава програмата? — Той услужливо предложи на Магда лист и молив. — Днес е събота. Значи, в понеделник — писмен изпит по български език и алгебра върху материала за трети прогимназиален клас; вторник — геология и минералогия; сряда — по рисуване и декорация.

Магда искаше да направи някои възражения, искаше да помоли изпита по геология и минералогия да бъдат най-после, защото знаеше, че по тях Зарко твърде малко бе чел, но нищо не каза. За нея беше ясно, че Хрулев нарочно подлагаше сина й на такъв тежък изпит.

И за да ги подсети за своите намерения, той каза:

— Знаете ли какво, другарко Велева? Щом като синът ви толкова много желае да следва керамика, съветвам ви да го настаните в заводско училище. Тази година към завод „Венера“ в село Пелинково се открива училище за трудови резерви. Там, вярвам, ще го приемат без изпит.

— Благодаря за съвета! — с усилие сдържайки гнева си, отговори Магда. — Засега той ще се яви на изпит при вас! Довиждане!

Когато двамата излязоха, директорът нервно тупна юмрук по бюрото си:

— Побъркани хора! — Той беше повече от сигурен, че Зарко няма да издържи изпита, но се боеше, че Арабаджиев все пак ще му наложи да го приеме. А Хрулев смяташе, че такъв един безрък ученик ще бъде истински позор за него и за неговото училище.

2

Зарко беше отчаян. Не така си бе представял той всичко, преди да дойде за пръв път в това училище. Съвсем иначе бе си мислил и за хората в Министерството на народната просвета. Но и там се бяха натъкнали не на един, на много такива хрулевци, които виждаха в молбата им налудничавост и бързаха да се отърват от тях, като ги препращаха от кабинет в кабинет, от едно началство към по-горно началство. Навсякъде ги посрещаха с едно и също безразличие, с едно и също бездушие. Единствен референтът Арабаджиев се бе отнесъл към тях с топло, човешко съчувствие и готовност да помогне, но ето че Хрулев се канеше да унищожи и тази последна възможност за следване. Той даже и не криеше това.

— Гадина! — процеди през зъби Магда. — Кой знае по какъв път е станал директор!

— Нали го чу? — подхвана Зарко. — „Съгласете се, моля, че ние не сме Съветския съюз, а България!…“ Нов човек! Такива са те новите хора, като него! Ех, да знае другарят Димитров!… И помен не би останал от него там!

Магда бе угрижена, замислена и не чуваше това, което говореше синът й.

— Знаеш ли какво? — поспря се Зарко. — Ще пиша на другаря Димитров! Щом оздравее и се завърне от Москва, ще седна и ще му напиша едно дълго писмо. И за този Хрулев ще му кажа, и за ония в министерството, всичко, всичко ще му пиша! Ти как мислиш, бива ли?

— Какво казваш? — излезе от своя унес майката. — Ах, да! На другаря Димитров. Пиши му…

Двамата вървяха бавно и мълчаливо из безлюдните квартални улички. Излязоха на булеварда, но не се спряха пред близката трамвайна спирка, а продължиха пеш надолу към центъра.

Откъм северозапад се закълби тъмен облак. Подгонен от невидима небесна стихия, той се понесе като огромна медуза на юг и заопипва с безформените си космати пипала слънцето. То се опита да го надвие, да го разпръсне, но скоро се умори, показа се веднъж-дваж, сякаш зовейки за помощ, и потъна, удави се някъде на запад. Над града припадна мрак.

— Ще вали! Да се прибираме! — каза майката и ускори крачки към следващата трамвайна спирка.

— Ти си иди, а аз ще остана. Ще отида на кино, да се поразсея.

— Иди! — тя извади от чантата си няколко монети и ги пъхна в предното джебче на сакото му.

Замислени, невесели бяха този ден хората в трамвая. Нямаше ги обикновените бодри подвиквания, шеги и смях между младите, връщащи се от работа чиновници и работници.

На площад „Ленин“ Магда и Зарко се разделиха. По каменния паваж затупаха първите капки — едри и тежки. Зарко побърза да се подслони под един голям балкон, където вече се бяха спрели няколко жени и мъже. И тук — същото мълчание, същите загрижени питащи погледи. Столицата бе затаила дъх в тревожно очакване.

Дъждът се усилваше. Дотича измокрена, с разплакани очи девойка:

— Другарят Димитров починал! — каза тя на своя позната.

Зарко изтръпна, окаменя. „Не е ли това някаква нелепа шега? Не е ли злорада измислица на врага?“

И сякаш за потвърждение на жестоката вест небето още повече помръкна и над смълчаната столица рукна пороен дъжд.

Облакът отмина. Из улиците на групи от по двама или трима бавно се движеха хора с тъжни, угрижени лица.

Кога и как Зарко се озова в градината пред Министерския съвет, никак не можеше да си даде сметка. Той седна на една все още мокра от дъжда скамейка и впери поглед в отсрещния балкон. Ето там пред микрофона Зарко бе видял няколко пъти другаря Димитров. И сега той сякаш беше там. Едър, снажен, с развявана от вятъра коса, с възторжени усмихнати очи, с високо вдигната ръка, сочеща в безкрайните далечини. Зарко чуваше гласа му — този могъщ и топъл бащински глас, който като гръм се носеше над площада и отекваше в душите и на стари, и на млади.