Воля

— За десет-петнадесет години ние ще построим толкова, колкото други са построили за столетия!

Народът на площада се люшва, безброй юмруци се издигат нагоре, червените знамена като огнени езици пламтят в синия фон на безоблачното небе, сякаш раздухвани от бурята на стихийното „ура“.

Та това беше едва ли не вчера! Нима Димитров е мъртъв? Нима този, който неведнъж победи смъртта и накара да потреперят човеконенавистниците в Лайпциг и в целия свят, няма да бъде вече между живите? Дано е лъжа! На Министерския съвет все още нямаше траурен знак.

Някъде в клоните на дърветата се обади гугутка. С весела врява из алеите на градината изтичаха деца.

Но ето че на балкона се появи човек в тъмен костюм. След него излязоха още трима. Те провесиха над входа траурно знаме и горе поставиха портрета на Димитров, обвит в черен креп. Свършено! Това, което сърцето не искаше да вярва, беше неумолима истина. Зарко бавно, олюлявайки се, стана да си върви, но краката не се подчиняваха на волята му. Той се подпря на близкото дърво и даде воля на сълзите си.

Един по един минувачите на площада трепваха и застиваха на място пред вида на траурното знаме. С шапка в ръце стар селянин бе обронил тъжно глава и мълчеше, а до него дъщеря му — навярно ученичка — бе сложила ръце на лицето си и плачеше тъй, както плачат селските деца. Младеж и девойка бързаха към Народния театър, но изведнъж се спряха, спогледаха се и останаха там като онемели. По улицата префуча автомобил. Минавайки пред траурното знаме, спирачките му остро изскърцаха и той се закова на място.

За няколко минути цялото движение на площада спря.

Тишина! Гробна тишина!

Гугутка в клоните изпърха с криле и отлетя на някъде.

Откъм улица „Вячеслав Молотов“2 се зададе войнишка колона с бойка маршова песен. Стройният хор от младежки гласове звучеше някак странно, дори кощунствено в притихналия площад. Песента изведнъж секна. Още само няколко такта в маршировка и колоната спря, разгъна се в две прави редици.

— Мир-но! — прозвуча гласът на офицера. — Глави на ляво. — А сам той, застанал пред своите другари, вдигна ръка и взе „за почест“.

След малко войниците продължиха своя марш. Ехото от техните стъпки бавно заглъхна по улица „Московска“.

Зарко се върна в къщи сломен. Майка му го посрещна мълчалива, с овлажнели очи. Той седна до масичката и превъртя с двете си обезобразени ръце ключа на радиоапарата. В малката стаичка се разнесе тъжна, раздираща душата траурна музика.

3

Поради всенародния траур изпитът на Зарко бе отложен.

След осем дни тримата учители, определени от директора за изпитна комисия, го посрещнаха с преднамерена любезност и снизходителна усмивка. Те бяха сигурни, че от всичко това нищо няма да излезе, но все пак бяха любопитни да видят на какво се надява това момче и какви фокуси ще им сервира.

Зарко седна на третия чин от средната редица в голямата празна класна стая. На такова място бе сядал някога в последните дни на своя ученически живот. Зачака. Сърцето му лудо туптеше и той чувствуваше, че сякаш някои облива лицето и гърдите му ту с гореща, ту с леденостудена вода.

Тримата учители се съветваха нещо. Най-после математикът отиде при Зарко, сложи на чина няколко бели листа хартия и един добре подострен молив.

— А сега, момче — каза той, — искам да ми решиш ей тези три, отбелязани с кръстчета, задачи: седемнадесета, тридесет и втора и четиридесет и шеста. — Той постави на чина сборника със задачи и допълни: — Имаш на разположение цели два часа.

Зарко си отдъхна и се усмихна. Сърцето му тутакси се успокои, заудря нормално. Пред него стоеше разгърнат същият сборник със задачи по алгебра, по който се бе готвил за прогимназиалната матура и в който за него нямаше нито една трудна задача.

Тримата се отдръпнаха настрана, но не скриваха любопитството си по-скоро да видят как момчето ще подхване молива, как ще пише без ръце. Обаче само след няколко минути разбраха, че у Зарко няма никакви намерения за фокусничество. Той само съблече сакото си, за да не му пречат ръкавите, извади от джебчето червената си самописка, която му бе подарила преди няколко дни майка му, махна капачето й със зъби, хвана я ловко и удобно между двете си ръце и спокойно започна да преписва условията на задачите.

Тримата учители се спогледаха с учудване и възхищение. Жълтото перо се плъзгаше леко и непринудено по хартията, а по лицето на момчето нямаше никаква следа от физическо напрежение.

След малко дойде и Хрулев. Той се спря пред първия чин, постоя, погледа с учудено нацупени устни, кимна многозначително на комисията и излезе.

Зарко преписа от сборника и реши задачите с мастило за по-малко от четиридесет и пет минути. Не му бе нужна никаква черновка, никакво преписване наново. Той спокойно и самоуверено прибра перодръжката си, сгъна изписаните листове надве, стана и ги остави на масата в ъгъла на учебната стая. Мълчаливо се отправи към вратата.

— Почакай! — спря го учителят по български Влахов, рус, висок и с обветрено, загоряло от слънцето лице момък. — Не е нужно да излизаш навън. Ние ей сега ще проверим какво си направил.